Тази заран нахълта Аспарух със зачервени от студената вода страни — още имаше бистри капки по косите и веждите му.
— Какво се излежаваш като лехуса? — попита ме през смях. — До някой ден ще се поболееш от досада.
Докато се вдигна и разкърша, ханският син бе огледал жилището ми, бе спрял очи върху изписаните кожи до постелята.
— Пишеш, тъй ли? — рече той изненадан. — Така са ме свикнали — оправдах се. — Записвам всичко, което се е случило през деня, или новото, което съм научил.
Аспарух недоверчиво се взираше в буквите. Не разбирам за какво ти е притрябвало. Забравата е враг на всяко величие, говореше дякон Партений. Утре днешният ден ще бъде мъртъв. Как да опазим жив този ден, ако не го превърнем в писмо?
— Ако човек извърши големи дела, тях забравата не ще покрие — твърдо отговори Аспарух. Ако ли пък ги покрие, ще рече, не са били големи.
Й ханският син махна с ръка в обиден смисъл — какво съм седнал да поучавам глухи! Но моето положение не ми позволяваше да се обидя.
— Аз ще кажа, че къде по-полезно за тебе е да усвоиш нашите бойни умения — покровителствено ме посъветва Аспарух. — Както знаеш, ние се славим с тях. Струва си!
— Мислех… че на един заложник не се полага оръжие — отвърнах горчиво.
— Бре! — зачуди се Аспарух. — Като си заложник да не си роб. Ще дойдеш ли?
Така естествено започнах да се приобщавам към едно битие, което не бях и подозирал, битието на българина-конник. Аспарух нареди да ми изберат добро животно, което честно платих със солдите, оставени ми от татко. То беше моята сура кобила — с нея нямаше да се разделя години занапред; щях да я нарека Агрипина не на смях, а понеже най-искрено я имах за създание близко, уповавах й се.
През първия ден на моето приобщаване към бойната работа на младите българи се стараех — не без зле скрита боязън — да се задържа на седлото, като стисках излишно здраво юздата и излишно налягах колене о конския корем. Кротката кобила само пръхтеше (чинеше ми се — презрително), а Аспарух се смееше високо, но безобидно на старанията ми. После смехът му (ненадейно секна.
— Трябва много да внимаваш първите дни! — предупреди ме той. — Един ромейски заложник погина преди време.
— Как? — стана ми страшно.
— Ей тъй, падна от коня и се счупи. Такива сте вие. Трошливи.
Снизхождението, с което Аспарух изрече това, ме опари. Има да видиш! — заканих му се наум. — Ще ти покажа, че по-лесно е от образования човек да излезе конник, отколкото от конника — образован човек. Такива сме ние, не трошливи, ами гъвкави …
Упоритата воля, с която изпълнявах тази си закана, едва ли се дължеше само на младото ми честолюбие. Несъзнателно (съзнавах много по-късно аз) се опитвах да заема в очите на Пагане мястото на нейния любим. Беше непосилно и дори невъзможно това; вече споменах, че Аспарух бе роден за яздач и стрелец. Което — въпреки моите мъжки закани — не можеше да се каже за мене.
Тъй или иначе, ако баща ми имаше как да ме види половин година след като ме хариза на хан Кубрата, не би познал сина си. Бях пуснал дълга коса, животът на открито бе оцветил кожата ми в бакърено. Всяка заран яхвах аз своята сура кобила и тръгвах да се целя наред с българските синове и дъщери.
По това време Аспарух вече бе усъвършенствувал стрелбата с лък при препускане. Заварвах го да улучва — вероятно за двайсети път — целта. Когато излизаше от гумното, българите яко го тупаха — по гърба; тъй изразяват те поздравленията си. Не бях навикнал на такива обноски. У нас между сина на василевса и народа съществува звездно разстояние, пък тук българските бойци вземаха Аспаруха за едного от тях си.
Нещо повече, край гумното виждах ханския син сръчно Да помага в направата на нечия юзда или да намества изкривена подкова, или да източва меча на някой новак. Всичко това Аспарух вършеше от все сърце, съвестно отдаден на работата си. Ония, които го гледаха, не пропускаха да отбележат делничните му постижения с българското „Ее!“, на което придаваха безброй оттенъци.
Другояче откликваха те — със суеверна почуда — на необяснимите за тях умения на Пагане. Тя умееше например Да скопи кобила при нищожен ряз и с пестеливи движения, сякаш везеше. Пагане, види се, бе най-сръчната и при бабуване, въпреки младостта си. Нерядко посред шеметната и язда чувахме писклив вик:
— Паганеее! — крещеше някоя отдалече. — Тичай! Крумовата жена ражда!
И младата жена мигом укротяваше коня, отправяше се към крепостта.