При такъв един случай усетих повече от страхопочит у ония, които я изпровождаха с тъмен поглед:
— Тази жена трябва да е белязана…
Изрече го стар воин в обнизана с маниста дреха. Вече знаех, че такива маниста красят дребните жреци.
— Пепел ти на устата! — оряза го друг българин. — Нали се сещаш какво значат думите ти!
Това прозвуча като упрек и заплаха едновременно, но аз нищичко не проумях, а Аспарух не беше го и чул, зает с работата си — поправяше съдраното седло върху коня на съвсем младо момче.
Помня и как отпращахме сетните дни на студената есен — къде по-милостива бива тя по нас… Хълмовете бяха като премръзнали; вместо тучно зелено, жълтеникава сивота покриваше полето. Но залезите все още бяха прозрачно и призрачно златисти — природата се готвеше за сън неохотно.
Наклякали около крепостната стена на завет, младите българи не носеха кожуси. Всред тях аз приличах на питомна мечка, сгушен до вежди в рунтава кожа, нахлупил до вежди космата гугла.
Българите по обичай изпращаха всяка вечер слънцето — бог Тангра — с поклони, молитвено. За по-младите обаче този несложен обряд се превръщаше и в среща, и в забава; бяхме доволни от изминалия ден и от своята млада съобщност. Съзерцавахме прекрасния студен залез.
Мило за околните може би, но ревниво за мене беше да отбелязвам погледите, които си разменяха Аспарух (той бе наблизо) и любимата му — коленичила по-настрани. Никому тия смело горещи погледи, тая открита нега в усмивките не се чинеха нередни. Тук-там изпращаха заедно слънцето и други влюбени — или просто си седяха, съкровено смълчани, или се държаха за ръце. Имаше нещо тъй природно, подразбиращо се в тяхната обич, че пак им завидях до болка, посърнах. Още по-болно ми стана, когато до нас дойде Пагане — мене тя никак не забелязваше.
— А ти кога ще си избереш момиче? — направо ме попита Аспарух. — Или не са ти по сърце нашите хубавици?
Той и не подозираше как жестоко ме ранява.
— Аз съм… християнин — казах печално. — По нас всичко е… другояче.
— Как другояче? — удиви се ханският син. — При всички живи твари то е едно и също.
Притегли раменете на Пагане, притисна зачервена буза о нейната. Каква картина на преливащо младо щастие!
— Чуваш ли? — попита я закачливо ханският син — По тях била друга някаква любовта. Ум ми го не побира!
8.
Не помня дали това се случи на същата вечер, но беше пак през есента. Студът бе стегнал яко, затуй с радост приемах поканите на Аспарух — в каменния хански аул поне не подвяваше както в шатрата ми.
Аспарух използуваше и вечерните часове за някаква полезна работа. Например режеше дълги тесни ремъчки, заковаваше ги по три о дървения стълб и ги сплиташе като женска коса; той винаги по нещо вършеше. А аз седях до огнището, греех се.
По някое време бавни, тежки стъпки прокънтяха из ходника.
— Така стъпва само ювиги ханът — казах.
И се изправих. Беше действително хан Кубрат, чието присъствие неизменно ме смущаваше. Господар на бъдещето ми, стараех се всякак да спечеля неговото благоволение, но старият хан бе така пестелив на думи, виждаше ми се толкова недосегаем в своето височайше безразличие, че не смогвах да отгатна нищо зад хладно замисления му поглед. Неразгадаема за мен бе м възрастта на хана. Той ми се струваше и старец, заради почти белите си коси и мустаци, и мъж на средни години по своята сдържана сила, която навремени се издаваше в движенията му, в остротата на речта.
Двама с Аспарух му се поклонихме чинно. Ханът заразглежда работата на сина си. Разглеждайки я, той подхвърли:
— Е, какъв смяташ да станеш, сине? Кожар, ковач, оръжейник?
— Искам да мога съвсем всичко — прямо отговори Аспарух. — Искам да ти бъда най-добрия воин.
— Малко е, малко! … — рече хан Кубрат. — Слава на Тангра, дал ми е десетки хиляди добри воини. Един повече не е кой знае що…
Забили поглед в мраморния под, двамата ние приличахме на поучавани деца, при все че на ръст бяхме по-високи от хана.
— Иде зима … — без връзка продължи той. — Къси дни, дълга тъмница. Откакто при нас е Велизарий, гложди ме такава мисъл: защо да те не научи на писмо?
В пълно недоумение Аспарух се втренчи в баща си, после в мене.
— Ти сам си ми каззал, че на мъжа прилягат дела, не писмо — проговори той. — Затова съм залягал във всички мъжки изкуства.
Преди да му отвърне, ханът седна до огъня, прикани ни да седнем и ние.
— Вярно е, че народът ми е прочут по бойни достойнства, но на света има и други народи, умеещи друго… Всеки от тях се домогва към нещо, та не може тези много домогвания да не се сблъскат, ако не ги съчетаем разумно… Има два пътя към чуждия народ — войната или договорът. За война българинът готви децата си от прохождаме. А къде ги нашите хора, годни за договори?