— Че то е лесно! — с облекчение рече Аспарух. — Ти храниш тълмачи за разни езици.
— Тълмачът не е годен за пратеник! — отряза ханът. — Пък ако пратеникът бъде и хански син, той струва колкото трийсет други.
В светлината на тлеещата жарава Аспаруховото лице отрази цялата тревога, която бяха предизвикали у него думите на баща му. Младият мъж задавено попита:
— За заложник на чужбина ли ме готвиш, тате?
— Не! Хански син мога да разменя само срещу сина на владетел. Казвам това, което казах — на Велика България трябват писмени, многоезични пратеници! От утре ще те учи Велизарий.
Аспарух и не понечи да се противи, волята на всесветлия беше закон. А всесветлият се обърна към мене:
— Ще те наградя толкова богато, колкото по-бързо свършиш работа. При една забрана — .никакво слово за вашия бог! Иначе ще ни накаже Тангра.
Така започна то… През нея вечер не допусках, че радостта, която Аспарух скоро откри в учението, ще бъде причина, щото да остана жив.
На следващата заран влязох в същата стая като носех свитък кожа и чернилницата. Пристъпвах плахо — нали дотогава бях все ученик, пък внезапно трябваше да стана учител.
Изненадах се, че там сварих двамина: побелелия слепец и внука му. Здрависахме се, седнах да чакам ханския син.
— Кой влезе? — попита слепият, вперил в потона слепи зеници.
— Ромеецът — отговори момчето. (То любопитно ме разглеждаше.)
Но моето любопитство беше не по-слабо. За кой ли вече път срещах тези двамина все в аула, все безмълвни, неподвижни…
— Прощавай, старче — рекох, — и ти ли си на служба при хана?
— Не, аз служа на племето — отвърна той, без да извие лице към мене. — Аз съм неговата памет …
Недоумявах. Преди да заприказвам по-изтънко обаче, слепецът додаде:
— Памет и глас … Викат ме навсякъде, където се случва нещо важно, за да го запомня и разказвам. Разказвам аз най-вече на внука си, споменът не бива да умре с мене… Ние, разказвачите, не воюваме, цялото племе пази дълголетието ни. Затуй ме намираш чудноват, само внук ми и аз не сме във войнишки дрехи.
— Разбирам — казах поразен. — По нас не помним, а записваме.
— Книгата е вещ — все напевно говореше слепецът.-Гласът човешки предава освен познание и радостта, и мъката на отколешните хора. Как ще сравниш ония ситни черни знаци с моето слово?
— Право! — казах поразен. — А какво важно има да се случи днес в аула?
— Нищо. Днес не ще бъда свидетел, днес съм глас. Ювиги ханът повели да разкажа На сина му Аспарух българското дълбоко минало. Онова време, когато българите населявали до небето планина. Як гранит, а върху гранита — крепости …
— Че на месеци път от тука планини няма, учил съм.
— Ще рече, било е на години път от тук — сякаш не говореше, сякаш пееше слепецът. — От коляно на коляно племенната памет предава: наша истинска прародина били великите планини…
— Не както сега и тук, най-високият хълм из земята ни ще да възлиза на двайсет човешки ръста… — каза тихо зад гърба ми гласът на Аспарух.
Захласнат в напевния разказ на слепеца, не съм чул кога при нас бе влязъл ханският син. Той бе изслушал този разказ от сами началото му, слушал бе със затаен дъх преди да засипе стария Ерми с нетърпеливи въпроси: всички ли българи напуснали прародината си, или някои от племената им останали там? Направо от великите планини ли дошли те около Таис и Танаис, или някое време изкарали другаде, пак до време? Кога ги поробил аварският хаган и колко траяла робията им под аварите? Вярно ли е, че родът Дуло слизал от големия завоевател Атила, вярно ли е, че заедно с неговите пълчища българите били яздили далеко-далеко към заник, че побеждавали и завладявали, че пак българи стигнали били — след Атиловата гибел — до топлите моря и Константиновия град, както и…
Старият Ерми отговаряше къде подробно, къде едносложно на неизчерпаемото любопитство на господарския син. Пред мене се разстилаше древното, широко разклонено минало на българските племена, гонени от беди, разлели се на преселения и завоевания, променяли неведнъж родина, закотвени плитко — по мое време — върху плоската, брулена от всички зли ветрища равнина северно от Понта Евксински … И аз имах въпрос към стария Ерми, макар да не го зададох: докога ли ще удържат българите сегашната своя родина?
Новините, които идеха до Фанагория от бойните поля — не едно, а множество боища, където хазарите ту биваха отхвърляни назад, ту напредваха стъпка по стъпка, — тия често тревожни новини ми даваха право да попитам: докога ще удържите? Но не смеех да допра болното за всекиго българина място, въпроса за хазарската напаст, която тежеше над Кубратова България като сянката на облак източни скакалци.