След като Аспарух отпрати паметта на племето, той дълго остана замислен, отсъствуващ.
— Да почваме ли? — приканих го аз.
Разстлах върху мрамора неизписаната кожа и отхлупих чернилницата, и натопих перото.
— Гръцката азбука има двайсет и четири букви — подех. — Първата е алфа и се чете „а“.
Нарисувах я. Аспарух също потопи перо и повтори алфата върху отсрещния край на пергамента. После се загледа неопределено.
— Удивителни неща разказва старецът Ерми! — промълви той.
— Удивителни! — потвърдих, за да преминем към работа: — Напиши ми сега десет пъти алфа!
— Ние също си имаме знаци, тях не познаваш пък ти! — внезапно бойко заяви Аспарух.
— Покажи ми ги! — усъмних се, защото нас ни учат, че варварите били безписмени. Аспарух начерта чудновати знаци — остроъгълни, многокраки, опасни някак си.
— Това е знакът на моя род, Дуло! — каза той гордо. Това означава лък, това — кола, това — коне, много.
— Ти ми говориш за знаци, а аз — за букви — поясних. — Нека продължим, тогава ще разумееш разликата.
— Няма да продължа, докато не признаеш, че и българите си имат букви!
— Признавам — рекох кисело. — А ето и омега, последната от буквите. Тя се чете „о“.
— У нас такава няма. Виж, ако начертая едно търкало, то е знакът на Тангра. Сиреч — всичкото: небе, слънце, земя, вода…
— Това ли бил богът ви! — слисах се.
— Че какво може да бъде бог, ако не тъкмо всичко? Нали няма по-голямо от всичкото.
— Прав си — рекох. — Прочее, когато ромеецът иска да изрази „всичко“, той казва: „алфа и омега“. Тоест, всички букви между първата и последната.
— Не било оставало нищо извън вашите двайсет и четири букви! — разсмя се с пълно, гърло ханският син. — Сиромаси!
Колко различно наистина гледахме ние — двама млади мъже — на уж единния свят! Прочее, в течение на нашите уроци се учеше не само Аспарух, учех се и аз — на варварска мъдрост.
9.
От описаната заран бяха изтекли пет месеца, на север; зимата е безконечна. Половин човешки бой сняг бе натрупала тя — около двореца го газеха все въоръжени мъже. Във Фанагория се събираше голяма войска. Това бяха бойците, които, изнесли ред битки с хазарите, се прибираха зад двойната стена на Фанагория, за да лекуват раните си, да закърпят своята изтъняла поради гдълго будуване и недоимък сила. Ранени, мършави, трескави — такива виждах навсякъде из вътрешната крепост. Те или ме следяха с безразлични очи, или свирепо се тренчеха в мене, не войника; май че не бе останало място за не войници в застрашената българска земя. Чувствувах се гузен пред тия мъже, опърлени от опасности, изстискани от мъка.
Отделно — бежанците… Към Фанагория вече с месеци прииждаха тълпи бежанци. Преследваха ги оправдани страхове, застъпваха ги по петите слухове за хазарско напредване. Подгоненият народ се добираше до Фанагория, препъвайки се о собственото си отчаяние. После безсилно го стоварваше във вътрешната крепост.
Без да се чувствувам (все още — не!) обвързан към бъдещето на българите, техните страдания ме тровеха искрено. Който е бил млад, ще ми повярва.
Освен съчувствието — нека призная, — ме моряха и зли предвиждания. Не бях забравил прокобните думи на ювиги, Кубрата: „Ако на василевса хрумне да насъска друг народ против българите, ще си останеш и без един син, Василие!“ … А откъде да бъда сигурен на какво се дължеше растящият напоследък хазарски натиск над България? Знаех ли, дали ювиги не бе човек мнителен и бърз в мъстта? — Не знаех… Прекръстих се незабелязано в кожуха си. „Пречиста! Дано хазарските пълчища да не са подбутнати от Византия!… Иначе, отиде си моята зелена младост!“
Из ходника се разминах със слепия Ерми и внука му. Аспарух пак бе слушал гласа на племето.
Този път не аз чаках ханския син — чакаше ме той. Докато размотавах всичко, което бях напластил отгоре си, Аспарух ме изпитваше с поглед бдящ, враждебен. Изтръпнах, а привидно спокоен, заех се да разгрявам на огъня вкочанените си пръсти.
— Война… — каза Аспарух. — Почти четири години се бием, но сега ни притиснаха с десет пъти по-много паплач… Баян воюва вече по Таис, пък аз седя във Фанагория и уча писмо!
— Ще дойде и твоят ред. Във Фанагория са скупчени поне пет хиляди конници.
— Броил ли си ги? — стрелна ме още по-зорко Аспарух.
— Не. Така, на око. Излишно ме подозираш! … Ханският син се втренчи в подпухналите ми ръце, сякаш по тях искаше да отгатне дали са извършили предателство.