И кораво каза:
— От днес до края на хазарската война ще живееш при мене!
— Сполай ти! Тук поне не вее от всички страни.
Види се, успокоен от моето безразличие (то беше само привидно), Аспарух взе да оглажда с длан кожата, която снощи бе изписал. Притеглих я, за да поправя грешките му. Не бяха много — ханският син напредваше и в учението бегом.
— Бъди готов, днес баща ми ще намери време да провери какво съм научил — предупреди ме той. — Така, между вестите и гончиите …
Вместо отговор, отново се взрях в Аспаруховото писмо.
— Чудесно! А можеш ли го наизуст?
Синът на хана затвори очи за по-пълно съсредоточаване и поде песен осма от Илиадата:
— „В плащ минзухарен, зора се разпръсна навред по земята. Мълновержецът …“
— Мълниевержецът — поправих го.
— „Мълниевержецът Зевс бе събрал на съвет боговете горе на най-извисения връх на Олимп многобъдест…“
— Многобърдест — поправих го пак. Аспарух продължаваше все по-настъпателно:
— „Тъй заговори им той, a безсмъртните слушаха мълком“
Когато свърши задължителните за днес трийсет стиха, не стаих гордостта си от неговите успехи:
— А викат, че за варварите била недостъпна елинската поезия!
— Ха! — възкликна той. — И Омир е бил варварин, признай си!
— Признавам, то е явно — казах с половин глас, понеже различих кънтенето на бавни, тежки стъпки, които приближаваха.
Хан Кубрат ни направи знак да не ставаме. Той очевидно пестеше миговете, бе мрачен, угрижен, дори — болен наглед.
— Как мислиш, Велизарие — започна ханът направо, — ще го бива ли за учение? — Посочи с глава сина си.
— По-паметлив, усърден и бърз е от всичките ми съшколници — не лъжех, въпреки подобострастието, което винаги ме обземаше пред великия хан.
— Ще рече, нека продължава! — нареди Кубрат. — Българите все повече ще имат нужда от изучени първенци, все по-често…
Ханът потъна в мислите си и не доизказа своето наставление. Подир малко той проговори пак:
— Наплодиха се много племена, издигнаха се много владетели. През последните години ми се струва, че земята отесня… Това е загдето живеем тъкмо срещу Вратата на народите, та целият им порой тече пряко Велика България. Друго е било в прародината. Там …
Думите му прекъсна запъхтян тропот из ходника, че и доловимо пъхтене.
— Ювиги! — нахълта непознат чигот, страшно жилест млад мъж. — От вчера хазарите опленяват равнината между Таис и Танаис!
— А син ми Баян? — скочи отривисто ханът. — Какво върши Баян?
(Забелязах, че Кубрат се олюля.)
— Неизброими са този път хазарите, ювиги! Колят и робят, товарят на коли шатрите ни с все децата, отвеждат стадата ни!… Пустош ли ще стане Велика България, ювиги?
— Ще издържим и този път, не ни е първо! — без позволение се намеси Аспарух.
— Млък! — процеди баща му. — Ще ти позволя да говориш, когато научиш за какво е думата.
Хан Кубрат залитна повторно, но когато Аспарух понечи да го подхване, той отстрани младия си син с нетърпеливо движение.
— Раниха в боя светлия Баян — вече не така запъхтяно доложи чиготът.
— Каквото и да е, трябваше да ги спре! — кораво каза ханът.
— Вярвай бога, ювиги, чудо да бъде — не можем!
Ханът трудно (с болка някъде, личеше си) седна. Широкият му гръб потръпваше, огъваше се все по-ниско. Въпреки незнайното достолепие на този стар боец и властелин, дожаля ми за него. Не бяха за неговите години така тежки, убийствени удари.
— Таманската земя и Фанагория ще оставят за напролет… — рече на себе си Кубрат. — Зиме върви да плячкосваш пръснати села, ала не е да обсаждаш яка крепост… До запролетяване има шейсетина дни …
Цял изтръпнах, осъзнавайки предметното значение на тази проста, точна сметка: подир два месеца дивият наплив на хазарите щеше да наводни злачните поля около Фанагория… Обсада! — най-безнадеждната от всички беди.
Както заповяда Аспарух, вече живеех при него в двореца.
Под бича на хазарските налети все повече българи от покрайнините на държавата прииждаха към Фанагория, понесли на рамо или на кон. всичко, което бяха успели да спася г. Надзърнех ли през бойниците на дългия ходник, навсякъде виждах гъмжило от хора — шатрите им се досягаха, между Конските крака се валяха дребни деца, около всеки огън се грееха бездомни.
Покъртен от тази печална картина, не усетих кога до мене бе застанал Аспарух. Още по-дълбоко ме покърти гласът МУ — тих, измъчен.
— Възможно ли е да ни забрави Тангра? … Нашите бойци (говорят вестителите) едва се крепели върху отсамния бряг на Танаис. Нощес доведе остатъка от конницата си брат ми Баян… Да би ги видял, Велизарие! Живи мъртъвци.. Два месеца са се били непрестанно, брат ми — с подлютена рана и… А най-страшното все пак… Велизарие, сънувах лош сън!