Имах чувството, че Аспарух и сега говореше насън.
— Не винаги сънищата се сбъдват — опитах се да го пробудя.
— Много лош! — Аспарух не ме и чу. — Пролет беше, пролетта, която всички чакаме със страх. Цветове, зелени пасбища, слънце. А аз Стоях самичък пред отрупана превисока клада. Върху кладата лежеше баща ми. Мъртъв! … Нещо говорех, крещях и плачех лудо. Тогава кладата лумна, запалена от невидима ръка…
— Това бездруго означава, че ювиги ще оздравее — изтълкувах със стиснато гърло.
— А защо от ден на ден отпада? Защо толкова време не е напускал постелята? Не помнех баща си болен. Тъкмо когато волята му ни трябва най-много, той… Ханът свършва, Велизарие!
Не думи бяха това, а стенание. Отпосле щях да науча, че освен радостта варварите не крият и мъката си, съвсем тъжно е да гледаш натъжен варварин.
Позволих си да уловя ханския син за плещите, дано му вдъхна упование.
— Разсъди само — казах му, — колко съдбоносни дела е изнесъл великият ти баща! Малцина властелини са в правото си да кажат на старост: аз възродих и укрепих една разсипана държава!
— Не ми трябва славата на баща ми! — възкликна Аспарух. — Искам да имам жив баща!
— Та той е жив, за бога … — продължих да го теша, когато мярнах, че зад гърба му приближават двамата негови по-стари братя.
Лицата им ми се видяха по-разстроени и от Аспаруховото; едрите, набити мъже крачеха в тъмна печал, сякаш в двореца някой вече бе починал. Съпровождаше ги непознат снажен боец, който куцаше силно — навярно той бе Баян.
Както винаги, двамата по-възрастни синове на Кубрат не ме забелязаха, а най-възрастният наистина не ме познаваше. Той се обърна само към Аспаруха:
— След залез ювиги ханът желае да принесе жертва и да чуе гадателите. Сбери всички негови хранени хора в големия трем!
10.
В големия каменен трем владееше полумрак — робите бяха втъкнали борина в халки по стените. После те пренесоха господаря си ведно с постелята му — десетина пласта най-редки кожи. Не бях виждал ювиги хана от петдесетина дни, но щом го зърнах, оправдах отчаянието на Аспаруха: баща му си отиваше тъй изглеждат смъртниците.
Върху челото на стария владетел — прибелял, стопен и необяснимо отдалечен от всички нас — лежеше изстинало примирение; само горящите очи напомняха неговата неукротимост и душевна сила. Две прозрачни ръце се открояваха всред кожите, но и те бяха без живот.
Хранените хора се развълнуваха глухо. Долових сподавен стон, скрито мъжко подсмърчане. Когато Баян, Котраг и Ку-бер коленичиха до бащината си постеля, отпуснахме се на колене всички ние. Нарочно бях излязъл най-напред — никога не бях присъствувал на езическо приношение.
Вляво и вдясно стояха прави великите боили, първожрецът и четирима обикновени жреци. От едната ми страна бе Аспарух, а от другата — старецът Ерми с внук си.
Докато се озъртах, жреците въведоха вързано куче, една от хубавите хрътки, с които ювиги ходеше на лов. Животното с радост позна господаря си, то се теглеше и подскачаше, цялото устремено към болния. Но тутакси усетило, че в постелята на хана се е притаила и смъртта, кучето клекна на задни крака, източи врат и взе да вие като гладен вълк.
— Животните предусещат края на господаря си… — прошепна слепият старец.
— Започвайте! — надвика кучешкия вой ханът с глас, който сякаш идваше от миналото му, ненадейно могъщ.
Двамата жреци придърпаха хрътката към четириъгълен дялан камък, издигнат посред трема; всеки от тях улови преден и заден крак на животното. Те го опънаха по гръб върху жертвеника. Тогава изстъпи първожрецът, много висок, попрегърбен — най-пищно украсеният от всички българи.
Той изтегли широк и крив нож, вдигна го над главата си, докато шепнеше нечуто заклинания. И тъкмо когато си мислех, че ония двама вече ще изтърват кучето, понеже то се противеше лудо на силните им ръце, първожрецът с ловък Удар разпори хрътката от гърлото до опашката.
След миг двамината жреци, опръскани до веждите в кръв, отпуснаха желязната си хватка. Кучешкият труп увисна на четири страни върху жертвения камък, кървави струи потекоха По мрамора. Проточил шия като камила, аз виждах как Димящите вътрешности на жертвата още потръпваха в гърч. Над тях се наведе великият жрец, изучаваше ги. В трема би се чуло, ако паднеше игла.
— Сърцето на кучето, това си ти, ювиги! — обяви първожрецът. (Той изтръгна сърцето и го стисна в юмрука си.) — Топчесто и кораво като речен камък… Ще рече, имаш напреде дълги години здраве, години на власт и слава… Всяка друга вътрешност е подчинена на сърцето, ювиги. Сиреч, твоят народ и в бъдеще ще ти се покорява, ще те крепи, за да го водиш мъдро. Ти ще достигнеш величие, което…