— Ще браня до последно Фанагория! — сурово отсече Баян.
— Синове мои! — положи ръце върху раменете на Котрага и Кубера старият хан. — Вземете племената на котрагите и кутригурите, търсете им нова родина!
— А кой; да поведе оногундурите, ювиги? — попита Баян. Очите на хана спряха до мене. Върху Аспарух.
— Тях ще поведе хан Аспарух! — заповяда Кубрат.
— Не! — скочи ужасен четвъртият хански син. — Не съм достоен, не съм готов за властта, татко!
— И аз; не бях готов преди трийсет години — с умора изрече Кубрат, Направи ме голям владетел неволята на народа ми…
Настана мълчание. Цялата кръв беше се отляла от лицето на Аспарух.
— Не може ли да ме отмине… — не доказа той плахата си молба?
— Не може! — закова хан Кубрат. И пак мълчание.
— Предай ни своята воля и твърдост, татко! — промълви след малко Баян.
Той пръв се наведе за сбогом над бащината си десница. Ювиги окачи на шията му едно от своите сребърни огърлия. Последваха Котраг и Кубер — те също получиха хански отличия. Имаше нещо сърцераздирателно в суровата простота, с която живите се откъсваха от обречения.
Идеше ред на Аспарух. Преди да се прости, той отиде при Падане, улови я за ръка и я накара да застане редом с него.
— Щом е дошло до сбогом, татко — каза Аспарух разплакан, — благослови и бъдещата ми невеста!
Хранените хора, досега удавени в скръбта си, глухо се разшаваха; чух многогласния им ропот.
— Не мога, сине, дори пред смъртта си да погазя закона ни… — отговори хан Кубрат. — Ти вече си хан и ще ти избере жена съветът на боилите… Никога не съм споменавал, Че е леко да бъдеш владетел.
Въпреки че не виждах Аспаруха в лице, отгатвах страданието, което изпитваше — двойно страдание от раздялата с баща си;и от бащиния му отказ. Прегръдката, в която той обви стария хан, неговите ридания върху Кубратовото рамо, обърканите целувки, с които покри ръцете на баща си — всичко ме разтърси тъй, че тихом се измъкнах от ходника.
Гледах през бойницата смълчания бежански стан във вътрешната крепост — месечината го огряваше зелено: мъртвило. .Плачеше сърцето ми пред цялата неизвестност, която ме очакваше от утре — кой ли от младите ханове щеше да ме получи като наследена вещ?
Край мене преминаваха мълком ония боили и жреци, които бяха си взели сбогом с умиращия. Те изглеждаха така потънали в нерадостни мисли, че колчем понечвах да се обърна към някого, отхвърляше ме назад неговата затвореност. А ханските синове така и не се отдалечиха от постелята на баща си. Нямаше кой да ми обади моето бъдеще.
Тогава се зададе старецът в черно с внука си. Момчето бършеше сълзи, като с другата ръка грижовно крепеше слепия.
— Взехте ли си сбогом с ювиги? — гледах да ги заприказвам.
— Не съм достоен да целуна ханската ръка — кротко отвърна старецът.
— Кажи ми, старче — бързах да узная аз, — дали всесветлияг нареди при кого от младите ханове ще остана заложник.
— Разпореди се. Ще потеглиш с Аспаруха, защото той поема към вашите предели.
— Сполай ти за вестта! — сграбчих ръката му и я целунах.
Истина си е, че — в целия предсмъртен мрак, който тегнеше над аула и Фанагория — мене ми просветна: Аспарух… Все още не бях наясно (й нямаше как да бъда) какво щеше Да означава в едва начеващия мой мъжки живот това име. През дните, за които говоря, то нямаше ни тежест, ни блясък — бе име на един обикновен млад мъж, стъписан пред необикновения си жребий.
11.
Старият хан сякаш по своя воля не доживя пролетта, от която всички се бояхме. Той угасна през прозрачната предпролет, когато по пладне снегът взе да омеква, а от шушулките се стичаха бистри капки. Гледах купчината (не купчина, а цял хълм) черна пръст, която българите за една заран бяха натрупали върху пепелта на великия си хан. Тъгата им се предаваше и на мене — наближаваше нова раздяла.
Ония, дето бяха присъствували на погребалното тържество, бавно се разотиваха. Влязох заедно с тях през крепостните врата във вътрешния град, запустял, сякаш връхлетян от болест. Няма нищо по-покъртително от картината на едно умиращо човешко живелище — негова кръв довчера са били работните хора, неговият дъх е бил работният шум. Изтичаше пред очите ми кръвта на Фанагория…
„Сега му е времето за бягство!“ — рекох си, внезапно и за мене. Изглежда това неосъзнато намерение бе тлеяло отдавна в помислите ми, а сега лумна — подклаждаше го извънредната сгода за бягство, неповторимият случай: днес или никога!
Погледът ми крадешком премина през лицата на опечалените — далечни, чужди за всичко земно. „Ако потегля с Аспаруха, къде ще ме търси баща ми след година или пет? — съобразявах аз и гузен, и съблазнен от постижимостта на моето освобождение. — Къде ще търся аз кораб за Константинопол? … В суматохата никому ме е до мене, ще се стопя из горите, докато…“