Начело на безкрайния конен строй неизменно вървеше ханът — самотно, на цяла стрела разстояние от първенците си.
— Както и да ме разуверява тарканът Севар — казах през ранните дни на преселението ни, — смятам за опасно ювиги да язди тъй далече от чиготите си.
— Опасно е, разбира се — отговори ми кавханът Авитохол. — Но как иначе ще познаят ония, които може да срещнем, че преминава не сбирщина, ами се мести държава? Прочее, вижте го хана ни, вижте ни белезите — посочи конските опашки и среброкования знак на рода Дуло, — вижте ги хранените ханови хора!
— А ако ювиги попадне в засада?
— Засади из пътя ни, разбира се, ще има. Но първата стрела рядко улучва, пък и ханът е в ризница.
— Велизарие! — викаше се отдалеко, да, викаше ме ювиги.
Боднах сурата кобила и го настигнах.
— Искам да те попитам — каза Аспарух. — Какво знаеш за края на света? Ето защо — ние вървим из Пътя на народите, вляво и вдясно от него, чувал съм, живеели все словен и …
— По нас се говори: „многобройни като морския пясък…“.
— Навярно така е. Но аз те питам друго: не води ли към края ма света нашият път?
— Не зная, ювиги — смънках. — Казват, че земята съвсем се свършвала някъде на заник. До там обаче има много място.
— Много! — нетърпеливо повтори Аспарух. — Кое наричаш така? Три месеца, година или десет?
— Не зная… — признах си пак. — От Константинопол пътуваме все по вода, слабо познаваме сушата отвъд Истъра.
— Истърът, това е Дуна. Защо не преминавате отвъд него?
— Тази преголяма река е нашата граница с варварството. Северно от нея гъмжат незнайни опасности.
— Тъъъъй… — умисли се младият хан. — И все пак, какво има между ей това място и вашите граници? Дали там някъде не зее пропаст без дъно и без отстрещен бряг? Или пък (нали през дългите зимни месеци звездите не се виждат), ще обикаляме в кръг из тази неизбродима, винаги еднаква равнина? Не те ли плаши безбрежността, Велизарие?
— Уви, не мога да отрека, че ме плаши …
И продължихме да яздим мълчаливо, всеки зает с разсъжденията си за края на света.
— Вече няма да вървим по мрак! — заповяда надвечер ханът.
Той беше спрял под китка стари дървета, рядко разнообразие из еднообразния ни път. Изтеглих своя кон встрани от човешкия и конски поток, за да препредавам ханската заповед. Скоро върволицата се нагъна, образуваха се пръснати купчинки от животни и хора. Мъжете се запретнаха да разпъват шатри, други се разполагаха под открито небе в огромните си кожуси. Чаткаха огнила, боязливо заприпламва пушливо изсушеният конски тор — него предвидливите изселници също носеха в мяхове, натоварени върху седлата им.
Тръгнах през влажния пролетен сумрак към дърветата. Под ниските им, едва раззеленели клони бе разпъната ханската шатра с високите знаци. Заварих Аспарух — разседлавайки — да измъква изпод седлото плосък и корав къс месо. Той седна кръстато, опря го о някакъв пън и взе да дяла тънки резени. Подаде ми няколко.
— Хубаво се е стоплило! — отбеляза ханът, докато зъбите му работеха здраво. — Омекнало е досущ…
Какво ти омекнало! Преглътнах неохотата си, но не и коравото като волска кожа месо. Аспарух ми рече между хапките:
— Ще трябва да свикнеш със сушеното кобилешко! Просото ние малко, наредих да го пазят за кърмачките и за най-ситните деца.
Продължих да се пъна и пъшкам, ръфайки. Бях гладен. Ханът пък привърши и ми заповяда:
— Върви, намери Пагане!
Не ми се полагаше да отговоря, а и не бих имал сила за отговор. Откакто бе започнало преселението ни, Аспарух не само че не беше се срещал с Пагане, но дори и не спомена ни веднъж името и. Този рязък обрат у него ме преизпълваше с несмели надежди — може би отказът на умиращия Кубрат да съчетае влюбените .наистина беше ги разлъчил. Болезнена (понеже — насилна), тяхната разлъка с времето щеше да се освободи от болката, щяха да и свикнат, какво ли не постига навикът? И тогава… Христе, дали имам право да се надам?
През стана ме упътваха огънчетата, от по три шепи сух тор. Те едва мъждееха, но изпъстряха нощното поле докъдето поглед стига. Край всяко едно вечеряше по цяла челяд. Българите ядяха същото, каквото и ханът им — солено и кораво кобилешко. Скъпернически отпиваха кумис. И смееше ми се, и ми се плачеше, когато виждах най-малките да сучат направо от кобилата — те стояха по две, по три и всяко търпеливо чакаше да се засити предишното. Чакаха без думи и хленч, а си личеше колко са гладни: очите им не се отделяха от кобилешкото виме.
Търсейки Пагане, вглеждах се във всяка жена. Господи, дано не я намеря! — молех се наум. — Два месеца, речи го, ювиги не я потърси, та аз, глупакът лековерни, си виках: забрави Пагане… Уви, не я бил забравил! …