Когато най-после открих любимата на Аспарух, тя седеше пред сиромашката им шатра и край догорелия огън с майка си и с малките си братчета. Челядта беше се навечеряла. Пагане свидливо прибираше трошиците сушено месо в стара торба. Едно от момченцата посегна към торбата, а Пагане го побутна към кобилите — да се насуче. Заета с грижите си, тя ме съзря внезапно и замръзна в тревожно очакваме.
— Поздрав, Пагане! — казах, задавен от вълнение. — Ювиги ханът те вика.
— Ако бъде за гадаене — с внезапна суровост се намеси старата, — то не е твоя работа, дъще! Сама усещаш, не си същата откак гада на покойния хан… Закрея дъщеря ми, чужденецо! — обърна се към мене старата жена, а аз отгатнах в чертите й угаснала хубост, младата днес хубост на Пагане. — Закрея, пък тя ни е за баща, нали мъжът ми погина в силите си… Дано съхне от черна любов, ще й мине. От болест дано не е!
— Яка съм аз, майко… — сякаш молеше за прошка Пагане. — Не бой се, няма да гадая вече!
И младата жена припряно се упъти през нощта, осеяна с умиращи огънчета. Тя стъпваше пред мене като властна господарка, следвана от своя роб. Плетях нозе подире й, от сърце нещастен — усещах как вехнат едва покълналите ми надежди.
Аспарух, очаквайки ни, сновеше неспокойно пред шатрата си. За разлика от другите, ханският огън бе стъкнат от истински дърва, та пламтеше ярко — единствената щедра светлина всред заспиващия стан.
Последните крачки към хана Пагане извървя почти тичешком, а Аспарух я посрещна, разтворил обятия. Вместо да се приюти в тях, Пагане ненадейно коленичи.
— Желая на ювиги хана трайна и честита власт!
— Какво правиш! Защо? — възкликна той огорчен. — За тебе не съм ювиги ханът, слънце мое, аз съм Аспарух, Всичко си е същото, същото ще бъде!
С болка му се усмихна Пагане и — поклати глава като да отърси лоши мисли. Аспарух я поведе към огъня, аз се повлякох след двамата, чувайки ги как се галят с тихи думи.
— Няма да се махна докато ме не изпъдят! — рекох си злобно. — С присъствието си ще им попреча да…
— Безкрайна ми се стори жалейката по баща ми, нали бе запретено да те виждам… — говореше ласкаво Аспарух. — Днес тя свърши, душата на хан Кубрат е стигнала при TaiHrpa… Татко сега ни гледа от небето, Пагане — отправи поглед към месечината ювиги, — той се радва, дето пак сме заедно. Завинаги!… — прегърна я.
И усетил колко изтъняло е тялото, което той топло познаваше, Аспарух улови брадичката на Пагане, взря се в очите й.
— Стопила си се просто!. — промълви той уплашен. — Нима си мислила, че мога те забрави?
Пагане пак поклати глава без отговор.
— Какво ти е? Невярна болест ли? … Кажи ми, Пагане! Тя улови с две ръце главата му, прошепна му нещо на ухо. Веднага се сетих, а и всеки ще се сети що беше то. Стиснах до болка зъби, за да не изкрещя. Но двамата нищичко не забелязваха.
— Слава на Тангра! — високо благодари Аспарух и Пагане изчезна цяла в прегръдката му. — Още през първия си ден при бога баща ми е измолил от него да ни съчетае…
Те седнаха до огъня, аз понечих да отмина — сърцето ми не издържаше повече.
— Стой тук! — заповяда ханът. — Тази нощ има да обмислям много, трябваш ми.
Струпах се като подсечен от тази безмилостна заповед, а влюбените веднага ме забравиха — тъй трепетно вдадени в срещата си, която бяха жадували два месеца. Настрани от тях, чувах само Аспаруховия глас. Пагане отвръщаше тъй тихо, че по-скоро отгатвах думите й.
— …затуй те и извиках — продължаваше Аспарух. — Исках да знаеш, че утре ще събера съвета уж да ми избере жена. А истината е, че жена аз вече си имам! — натърти той.
При все, че острих уши, отговорът на Пагане пак не стигна до тях.
— И това ми била най-смелата жена от Фанагория, най-изкусната, най-одарената! — засмя се ханът. — Моя плашлива женска душице! — сгуши той Пагане под наметката си. — Кълна се, утре вечер ще изпратя кавхан Авитохола да те поиска от майка ти!
— Аз съм ювиги хан! — отсече Аспарух с дързост, която ми напомни покойния.
13.
Бях легнал върху постелята на чигота в ханската шатра понеже трябвах на господаря си посред мощ, а господаря още го нямаше. И аз на негово място не бих се прибрал до зори — виках си, разтерзан от ревност и мъка. Сега те… Не! Изтръгни Пагане от сърцето си, Велизарие, тя вече е жена на друг.
Мразя ли го? — зададох си откровен въпрос. Изпитвах към своя господар по-силно от омразата чувство, но и… Нека си призная — и обич. Роб си ти, Велизарие, роб! — унизено се самобичувах. Беше ми до плач, а лежах със сухи очи.