— Обадете на невестата божия да се приготви за път! — заповяда първожрецът.
Сетне кръгът на съвета се разкъса. Първенците се поотдръпнаха, но така, че да държат хана под очи. А Аспарух продължаваше да седи на място, сякаш вкаменен. Усещах, че с него става нещо безвъзвратно.
Озъртах се, като че ли търсех изход. Тогава привлече погледа ми някаква суетня зад ханската шатра, но мъглата бе тъй гъста… Не смеех много да доближа Аспаруха, защото първенците ни следяха зорко.
— Ювиги! — зашепнах аз високо. — Нима ще допуснеш, ювиги?
Затуй, че Аспарух бе гърбом към мене, рекох си — не ме чува.
— Не се надявай на чудо! — умолявах го, вече на глас и с немара към опасностите за самия мене.
— Мълчи, Велизарие, мълчи! — отговори ханът глухо, без да мръдне. — Друг е твоят бог, не проумяваш нашия… Каква жертва ще поиска от мене Тангра, ако не онази, дето ми е най-свидна? Коя жена ще си избере Тангра, ако не най-хубавата, най…
По това време видяхме как се задава жертвеното шествие. Водеше го първожрецът, понесъл запалена главня — нейният ален пламък звучеше като вик, всред сивата, мъглива утрин. След великия жрец крачеха невеликите. Когато шествието ни доближи, разбрах, че те плътно бяха обкръжили Пагане.
През сетните адски мигове най-силно ме ужасяваше срещата с нея — скъпата Пагане, узнала, че подир малко ще умре! … Какво ли безумие щеше да крещи цялото нейно жадно за живот и майчински радости същество.
Облечена в широка, дълга дреха от бяла вълна, закачулена, на минаване край нас Пагане отметна гугла и застана очи в очи с хана. Лицето й (Христе, щях да загубя разсъдък!) излъчваше блаженство — тя ми заприлича на невеста в мига на съчетанието й с любимия, не бях я запомнил така сияеща дори в прегръдките на Аспаруха.
— Не спирай насред път, дъще! — (Това бе майка й, й разплакана, и необяснимо щастлива). — Спести всичката си обич за всемогъщия, дето те избра из всички български жени!
Май че само майката на избраницата имаше право да се обръща към нея — дългото шествие не издаваше ни звук. Но Пагане вече бе глуха за отсамна реч. Тя гледаше и гледаше хана, без да се промени изразът й на сияйно блаженство.
— Онзи, който ме пожела, ми говори: не бой се за своите, не ги жали! … — с детска усмивка изричаше тя, а между думите се услушваше, сякаш за да повтаря нечие нечуто за нас слово: — Твоите ще достигнат края… на безначалната и безкрайна равнина… Виждам планини! — възликува Пагане като се вторачи над главите на множеството.
(Мъглата се кълбеше и димеше, защо из нея да не ти се привидят планини?)
— Върхове и скали, море и камък… Както в изгубената прародина! … Благо на всички ви! — обърна се тя към изпращачите си. — Когато не ме виждате, аз пак ще бъда с вас. Ще ви измоля от Тангра нова родина… Останете си сбогом! — извика Пагане.
Без никой да я подкани или подкрепи, избраницата божия се упъти към шатрата на хана..Защо нататък?
Не усетих кога пред първожреца беше се препречил ювиги Аспарух.
— С какво ще ме увериш, че Тангра иска Пагане? — попита той нарочно високо, за да го чуят мнозина.
Първожрецът се смути само за миг.
— Нека до идната пролет бог убие едничката ми дъщеря, ако днес не изпълнявам неговата воля!
Заедно с всички и аз бях се поместил по посока на старите дървета. Сега осъзнах, че Пагане бе вървяла към тях, а не към ханската шатра. Там — под дърветата — я чакаха двамина жреци. Тълпата спря на разстояние, в бездиханна страхопочит. Малко напред се изправи майката на Пагане и някакво момиче, вкопчило се в нея.
Въпреки гъстата мъгла, видях как невестата на Тангра се закачулва ниско. Жреците извършваха около й движения, чийто смисъл не разгадавах — явно, обряд езически.
Сетне онова чисто бяло — дрехата на Пагане — се стрелна право към небето, сля се с млечно светлите мъгли.
— Тангра! — изтръгна се вик из всички уста.
15.
През навалицата, която смълчано се разотиваше, вече биваха предавани и препредавани заповеди: „Оседлавай и товари! … До пладне да бъдем на път!“. Както другите, отправи се и ханът към своя кон, влачеше се с неравна крачка — така пристъпва смъртно улучен, преди да рухне. Уплашен за него, следвах го отблизо, когато той се олюля. Бях вече досами хана — подкрепяйки го, — та не бе трудно да отгатна какво беше го зашеметило: под май-високото дърво двамината жреци с все сили опъваха надолу въже. Горният край на въжето — по ствола, по ствола — чезнеше в ниската, лепкава мъгла.