— Обесена! … — изхриптя Аспарух. — Вярно… Защо не ме накараха да изрека и завършека на същия закон. „Да се обеси на най-високото дърво, за да бъде по-кратък пътят и към небето…“
И ханът като подгонен се добра до шатрата си. Уплашен за разсъдъка му (вече казах), влязох подир него. Понечих да седна на постелята, където бях прекарал буден последната нощ.
— Не! — с вик ме спря ханът.
Аспарух оправи завивките, оглади с овдовяла нежност кожите — сърцераздирателна, въпреки собственото ми страдание, бе за мене тя…
— Върху тази постеля — говореше си сам като безумците ювиги, вярвах, че довечера ще положа жена си … Щях да долепя ухо до утробата и и да слухтя… Исках да чуя как бие сърцето на първото ми дете… Няма! — отвърна се той с неизказана мъка от празната постеля. Тогава вече загубих власт над себе си:
— Та заплачи най-после! — проплаках аз. (Двамата бяхме двайсетгодишни, недорасли още мъже.) — Камъни сте вие, не човеци… Отивате към смъртта с лека стъпка, ликуващи… Това да не ви е сватба!
— Смърт всъщност няма, Велизарие — кротко отвърна на изблика ми ювиги. — Има дълга или по-къса раздяла. И все пак докато съм жив, няма да се примиря с тази раздяла, няма да забравя насилието над мене…
— Ти вдигна ръка за съгласие! — упрекнах го ожесточено. — На твое място бих предпочел…
Като излезе най-внезапно от своята унесеност, ханът скочи, взе да бие с юмруци кожената стена на леговището си.
— Върви и съобщи на господарите си, че никога не ще се примиря! Лешояди!… — заклейми своите невидими врагове Аспарух.
Яздехме и яздехме…
Небето променяше цветовете си от алено през синьо към бяло и пак към алено, понякога — теменужено.
Погледнати от крайпътния хълм (където бях застанал до хана), преселниците напомняха митичен змей с безкрайно тяло и лъскави люспи; просвятваше в строя им оръжие, меден съд, броня.
— Защо винаги, щом има сгода, така внимателно се взираш в народа си, ювиги? — попитах го от любопитство.
— Може да ти се стори неразумно, но все се силя да запомня по лице и име всеки българин… — отговори ми Аспарух.
— Наистина е неразумно — хиляди са.
— Но и аз ще бъда с тях хиляди дни, нали? Освен това, гледайки на хората си като цяло, уча се да отгатвам какъв е духът на цялото за днес.
— За такава работа у нас василевсът храни голям брой ловки съгледвачи.
— От кого ще крия, че искам да узная болките и радостите на сетния българин? То е необходимо за…
— Виж там! — прекъснах го с вик.
Имаше защо. Пред очите ни, като част от върволицата на преселението, вървяха близките на Пагане и… самата тя, но още по-тънка, по-момичешки крехка.
— Видение или чудо божие? — питах се неволно на глас.
— Просто сестра и … — отрезви ме ханът.
— Прилича на Пагане, сякаш й е близначка.
— Не, ни най-малко! — мрачно отрече ханът. — Какво става с тебе, Велизарие?
— Нищо… — оправдах се смутено. — От слънцето е, прежуря…
Бога ми, насмалко не споделих с хана мъката по моята несподелена любов; така дълбоко бях потресен от зримия спомен за Пагане. Така ми се стори, че чувам в отчайващо жежката, мъртво неподвижна мараня нейното обещание: „Ще бъда с вас!“.
Яздехме и яздехме…
Бе надвечер, но още видело. Използувахме следпладнето за работа — яздейки, ханът сръчно записваше нови думи на ромейски.
— На коя книга иде ред след Илиадата? — осведоми се той.
— Друга не съм взел, ювиги.
— А нещо наизуст да помниш?
— Ще се помъча да си… — започнах, когато ни застигнаха вкупом мъжете от съвета.
— Ювиги, имаме да ти обадим някои наши решения — Важно каза кавханът. — Велизарие, ти остани назад!
Тъкмо свих юздите на кобилата, за да изчакам строя, Аспарух произнесе тъй остро, че ме стресна: „Никъде няма да ходи Велизарий без моя заповед!“ Гледах объркано ту хана, ту чичо му; не прочетох в очите им нищо успокояващо.
— Слушам! — покори се Авитохол през стиснати зъби. — Нека и последният роб бъде свидетел на крамолите в рода Дуло!
— И не помислям за крамола — процеди ханът.
— Радостни сме да ти обадим, ювиги, че изпълнихме волята ти да те задомим — намеси се първожрецът, дано прекрати все по-стръвната размяна на остроти между чичо и племенник.
— Може да не ми казвате коя ще бъде жена ми — ледено посрещна вестта Аспарух. — Ще я взема.
— Ханът трябва да има много синове и дъщери — продължи първожрецът, но ювиги го сряза грубо:
— Все едно!
— Не все едно, а най-доброто — (кавханът май беше очаквал, че Аспарух ще се противи, та лицето му изведнъж се разведри.) — Избрахме ти едничката дъщеря на първожреца наш.