Бъдещият хански тъст тържествено кимна. Ще рече, давате бащинското си съгласие.
— Онази ли, която преди идната пролет трябва да умре, ако баща й неточно ни е предал волята на Тангра? — отмъстително напомни за своя най-черен ден ханът.
— Понеже аз ти предадох точно божията воля, дъщеря ми ще живее като плодовита ханка! — това заяви първожрецът, без да му трепне окото.
— Съветът ни свърши, надявам се — студено отсече Аспарух.
Някое време яхахме мълчаливо, първенците не се оттегляха.
— Има още… — съобщи по някое време кавхан Авитохол. — За Велизарий …
— Е? — в този кратък звук Аспарух вложи много нещо.
Излишно е да ви говоря що почувствувах при споменаване на моето име. Съвсем скрито се прекръстих трижди: „Спаси ме, майко божия!“. Нека само поясня, че винаги и с цялата си кожа бях усещал неприязънта (по-лошо — враждебността) на първите от първите хански хора спрямо моята нищожна личност. Надменни по високото си рождение и поради високото си място всред българите, Авитохол и Онегавон ревниво бяха наблюдавали как ювиги ме допуска милостиво до себе си, как между двама ни се ражда и зрее най-мъжката от всички мъжки обвързаности — приятелството. Като кавхан, като първожрец те пък двама бяха сраснати о студения и негъвкав дворцов ред. Под открито небе, под бича на степния вятър или под слънчевия жупел Авитохол и Онегавон продължаваха да се държат, сякаш при двора във Фанагория: за тях например си оставаше необяснима и недопустима близостта между един владетел и роба му. Те не можеха или не желаеха да проумеят, че ханът благоволяваше да ме има за близък тъкмо понеже бях нищожен в негови очи, а пък носех у себе си познание за друг свят и друг вид хора …
По него време и Аспарух, но и аз не си давахме сметка; че ни обвързва не само това, което току-що изтъкнах; сближила ни беше нашата младост и млада доверчивост, и вечно младата човешка жажда за общуване. По тази, макар неосъзната причина все по-рядко взех да се отдавам на спомени за своя предишен живот — битието на образован патриций; все по-рядко се промъкваше всред разноцветните ми мисли (оцветени богато от непрестанно променящата се природна среда, където течаха дните ми) помисълът за бягство. Затуй, щом чух името си от устата на Авитохол — един от ония, дето продължаваха да ме имат за чуждо тяло всред единния строй на българите, — изтръпнах: не беше за добро!
— В последната беда, която прокуди народа ни — твърдо говореше кавханът, — всички отгатваме добре познат нам подтик — ръката на василевса! Преди време ромеите са насъскали срещу България аварския хаган. Сега пък — хазарите. Защо ни е да храним ромейски заложмик, след като василевсът престъпи своята дума? Според съвета — (кавханът подкани с поглед останалите първенци, а те нестройно потвърдиха: „Вярно е!“) — Велизарий трябва да бъде убит!
„Знаех си!“ — бе сетното, което разсъдих, още не на себе си. Оттам нататък мислите ми се разлетяха като уплашено ято, а пръстите ми се вкопчиха в гривата на коня. Оборавих се едва когато заговори ханът. (Нему, види се, също е било нужно някое време, за да осъзнае станалото.)
— Какво ново сте научили за тайните връзки между василевса и хагана? — попита Аспарух внезапно остро.
— Досегашният ни опит показва…
— Според опита ви всяка беда трябва да се дължи на християните, нали? Мъдро! Това би ви позволило да не изучавате, да не пресмятате, да не използувате редица сгоди, които световните промени ни предлагат. Вече дълги месеци яхаме, на отстояние от човешките поселища, а никой от вас — моите опитни в държавните дела хора — не проводи съгледвач да научи и ни донесе новини от света. Понякога ми се чини, че се преселваме не като държава, а като чергарско племе.
— Кое ти дава право да упрекваш по-старите от тебе? — мрачно процеди кавханът.
— Това, че съм хан!
За първи път чувах Аспаруха да изрече тия прости, а пълни с тежко значение думи. Цял нащрек, както бях, долових колко ненадейни бяха те и за противниците му.
— По волята на покойния ми брат… — поде тежко, но вече не тъй самоуверен Авитохол.
Ханът не го остави да изтъкне (за кой ли път?), че според волята на ювиги Кубрат …
— Баща ми всякак щеше да обяви на боилите, ако би ми наложил настойник — с непозната дотогава твърдост произнесе Аспарух. — Кажете, кой на мое място нямаше да се усъмни в законните права на такъв настойник?
Въпреки напрежението, което бе предизвикал въпросът му, първенците немееха. Явно стана, те изчакваха на чия страна ще се окаже победата в този двубой.
— Думата ни е за Велизарий и нищо повече — върна спора към началото му кавханът.