Премалял, като беззвучно шепнех молитви, дано бог ми даде сили за мъченичество в негово име, не отделях коня си ни крачка от коня на хана — само от Аспарух зависеше животът ми! … Усетих как той се изпружи, пое дъх и каза високо:
— Няма да го бъде!
— Кое? — все още не искаше да повярва на рязкото превръщение у племенника му кавхан Авитохол.
— Не разрешавам занапред да я карате тъй, както от бащината ми смърт насам!
Ханът изведе коня си напред, за да се озове очи в очи със съвета. И произнесе с глас, който никой от нас още не бе чувал:
— Не е трудно да отгатна помислите ви — вашата сметка е да ме лишите от моя довереник. Защо ли? Защото самотният човек е и беззащитен. Трябва ви да бъда без защита, тъй ли?
Никой не бе готов за такъв обрат — пред съвета стоеше не сирото момче, а властно суров млад мъж. Великите боили видимо отстъпиха от своите вдъхновители, първожрецът и кавханът останаха сами пред редиците им.
— Несправедливи са подозренията ти, ювиги! — с горчиво достойнство рече кавханът. — Не в своя полза, а заради доброто на всички нас съм ти напомнял и ще ти напомням стария закон, обичаите на Велика България.
— Велика България е вече част от нашето минало… — сякаш на себе си отговори ханът. — А нам предстои нещо ново… съвсем непознато. Искам да ви видя готови за него!
— Колкото до Велизарий… — с присъщото му упорство настояваше първожрецът, та си заслужи властният ответ:
— Казах!
Съветът беше се върнал към строя. Ханът яздеше, този път наистина усамотен. Не събрах смелост да го доближа и заговоря — не ми се вярваше, че съм спасен. Клефах на хвърлей подир Аспаруха и на още толкова — пред първенците му, като скришом подсмърчах, беше ме втресло от страхове.
Посмеях да настигна хана по мръкнало, когато първенците се слягаха за вечеря и сън.
— Нямам думи за благодарността си, ювиги! — промълвих смирено. — Ще моля всяка заран бога да те сподоби с най-многото: дълъг живот, здрава власт, победи! …
— Дали това е най-многото? … — попита с тъжна насмешка ханът.
— Не се и надявах, че с един удар ще се изскубнеш из ръцете, дето все по-яко се стягаха около шията ти …
— Ха, с един удар! — засмя се Аспарух. — Колко още удари ще има от едната и от другата страна! … Нека те предупредя — пази се, Велизарие! Чичо ми и моят… тъст едва ли ще се помирят с това, че ходиш Жив.
(Признавам си, сега съвсем ме втресе…)
— Пази се, но не ги кори! — продължи Аспарух. — Те си знаят своето: да редят делата ни по стария закон, проверен, осветен, завещан от дълбока древност… Докато всичко около нас иска от нас друга мяра, нова. Сам не си вярвам, че ще я налучкам …
Да, това бяха думите на още твърде младия ми за такива думи господар.
— Благодаря ти! … — продължих да ликувам, че съм жив, бях глух за всичко, извън моята радост от живота.
Ханът — пак със същата новородена у него суровост — нетърпеливо махна с ръка.
— По вярата на българите — каза той — най-тежкиягг грях е неблагодарността. Не забравяй — това, Велизарие!
16.
Яздехме и яздехме …
Течеха първите дни на жежка, безводна есен. Зеленината бе прегоряла, умора тежеше във въздуха.
Откакто хан Аспарух йзстъпи против съвета на боилите, взе да отбягва и мене. А мене ме терзаеше не само страх (никой няма да живее без страх в себе си, ако веднъж е чул смъртна присъда, чието изпълнение може би е отменено, а може би е просто отложено), терзаеше ме самота. Като напуснат влюбен се взирах отдалеч в конника, който яздеше на разстояние пред строя ни. Не се ли чувствуваше и той уединен? … Едва ли. Вече месеци в упорито мълчание Аспарух търсеше самота, сурово затворен спрямо всички ни …
За това време Аспарух очебийно възмъжа. У него нямаше вече ония изблици на мъка или на възторг, които проявяваше доскоро; господарят ми стана бдящо мнителен, той живееше и дори спеше наполовина, другата половина от съществованието му бе отдадена на настойчив размисъл — така настървено копаят иманяри в търсене на незнайно съкровище. Отпосле чак схванах колко беше ме изпреварил през ония дни на усамотени разсъждения моят ’връстник Аспарух, колко по-богат от мене бе той подир месеците си на нарочно търсена нелюдимост.
След сватбата си ханът ми нареди през деня да бъда в услуга на жена му — тя пътуваше току зад конете на българските боили. Сега да ви кажа за Ирнике, Аспаруховата жена:
Тя беше необикновено дребна, трошлива наглед — у българите такова телосложение е рядко. Не я намирах хубава, понеже не можех да не я сравнявам с Пагане, но трябва да призная, че нейната тиха доброта и отзивчивост — красивата й душа, с една дума — се отразяваше в лицето й: малко, с неярки черти, ала с високо бяло чело и с очи на кошутакърмачка. Ирнике аз чувствувах по-близка от останалите българи, тя ми се чинеше родена за християнка. Правеше ми искрено удоволствие да й служа, още повече, че Ирнике никога не ми заповяда нищо — тя се изчервяваше при всяка моя услуга. Като например, когато й поднасях потир кумис или поемах юздата на впрегнатия в нейната украсена кола кон, за да го поразсъня.