По български обичай трудните жени не яздят, ами се возят в груби двуколки, по седем-осем жени наедно — ханската, разбира се, се возеше отделно. Българите ограждаха с големи грижи жените си в такова положение. Не от мекосърдечие, както бихте заключили, а затуй, че при всички варварски преселения жени не достигат — не издържат походния живот. И през оная заран, без да изтърва из очи самотния конник, който бе забравил, че ме има, водех впрегнатия кон на жена му. Покрай нас — прелетя непознат българин, упъти се към хана.
— Стой! — спря го кавхан Авитохол. — Какво ще обадиш на ювиги?
— Искам на него, не на вас! — рече боецът.
— Ние ще решим дали работата е като за ювиги; такъв е редът!
— Щом било ред… — поколеба се българинът. — Та… ето що, нощес от моето стадо са пропаднали четири коня, а от братовото ми — два. Може ли днес да ги потърсим, пък да ви настигнем идната нощ?
— Разрешавам ти! — удостои го кавханът.
И българинът с угриженото лице се сурна назад покрай строя.
— Не ги ли е страх… да се отлъчват така?
И гласът на Ирнике (напомняше снагата и — слабичък, чуплив. Вероятно нейният въпрос беше се изплъзнал неволно, понеже жената веднага се изчерви и отклони поглед встрани.
— От какво да ги е страх? — казах. — Хилядите ни коне оставят диря, която се вижда отдалеко. И да искаш се загуби, няма как.
— Но нали като търсят конете си ще нагазят… в незнайното?
— Кое му е толкова незнайно? Поле, а над полето слънце или звезди, дето ти сочат пътя.
— А мене все ме е страх… — кротко си призна Ирнике. — Може би загдето… Не! — сама си забрани да продължи.
Яздехме и яздехме.
Беше подир пладне. Сама,в колата, Ирнике изобщо не се взираше напред, както по навик правеше всеки един от строя. Тя държеше ръцете в скута си и рядко откъсваше поглед от тях. Никак не си представях какво си мисли Ирнике през безкрайното еднообразие и мълчание на своя ден.
— Аааааааааа! — раздра маранята див писък.
Затаих дъх. Дори Ирнике излезе из печалната си вялост.
— Аааааааааа! — същият писък. И само подир миг: — Паганеее! Доведете Пагане!
Жената на хана прибеля, а аз се уплаших за нея, понеже, нали? … Не смеех да я оставя, пък си рекох, че трябва да се намеся, за да не стане по-лошо за господарката ми.
— Позволи да видя какво има! — помолих я. Препуснах назад, обратно на движението на преселниците.
които на едно място бяха се скупчили — все жени, кои на коне, кои вече слезли от седлото.
Надникнах над рамената им: на земята се гърчеше в родилни мъки немлада жена — всяка жила по шията и изпъкваше като въже. Родилката май че се мъчеше отдълго, бе в края на силите си. Тя пъхтеше името Пагане през кървава пяна, прехапала устни до кръв.
— Само Пагане умееше да извади обърнато наопаки дете… — изшепна една доста бременна жена.
Сега разбута тълпата мъж на средни години, като извади ножа си.
— Какво вършиш! — креснах и се спуснах към него.
Мъжът не ми отговори. Той се наведе над родилката, разкопча с тъпото на ножа стиснатите й зъби и пъхна длан между тях. В безумието си жената го захапа яко. Той не помръдна.
Четейки в очите ми недоумение, българинът поясни:
— Такъв е по нас обичаят, чужденецо, мъжът да дели болките на жена си …
Понеже върволицата, която ни отминаваше, протъня, аз предложих:
— Остани тук с няколко опитни жени! Щом детето се роди, ще ни настигнете.
— Не! — изхриптя родилката.
— Тя е несвястна, слушайте мене! — наредих.
— Съвсем свястно говори — рече мъжът й. — Вече четири пъти ония, които поостанаха, за да изчакат раждане, не ни настигнаха никак. Неведома гибел… Помогнете! — викна той. — Да положим булката в онази кола.
Надойдоха непознати мъже. Те внимателно пренесоха жената, която, мислех си, нямаше да доживее до залез — тъй безсилно утихваше скимтенето й.
— Четири пъти, викаш, не били се върнали хората, дето оставали с родилка? — попитах мъжа.
— Облог правя, че няма да видим вече и ония двамина, които поеха да търсят конете си — отвърна той.
— Наслука дано! — пожелах му и препуснах към мястото си при Ирнике.
Докато препусках, мислех си, че все още малко познавам бита на конния народ — тук всичко се вършеше в движение. Нерядко мярвах по двама млади яздешком да се държат за ръце или дори да напредват, прегърнати през рамо. Движеше се любовта, а също и смъртта — съзрях вкочанен труп на старец, увързан о седлото. Следваше го младо момче в черно; то тихо хлипаше. В него познах внука на слепеца Ерми — паметта на българското племе.