— Кога предаде дух достойният ти дядо? — попитах най-съчувствено.
— Преди пладне… — разрида се, доловило съчувствие, момчето. — Той сам си казваше, че няма да доживее до зима и ето, не изтрая… Взеха да капят старите …
— Безпаметно ли ще остане занапред племето ви, недай боже! — промълвих, вперил очи в успокоеното навеки лице.
— Как! — възкликна сиротият и странна светлина пресуши сълзите му. — Че аз от съвсем малък запаметявах всяка дядова дума. Той не отнесе със себе си нищо непредадено. Ала къде у мене неговата мъдрост, дадобата му!
— Нека Тангра го приеме по достойнство! — сбогувах се с мъртвеца, целувайки студената и корава като камък ръка. — Речовит човек беше дядо ти, сладкогласен…
При Ирнике се върнах по сумрак. Ханката ми се видя още по-посърнала и жалостна.
— Какво беше? — прошепна тя, без да вдигне поглед от скута си.
— Раждане — отговорих. — Тежко.
— Затуй родилката викаше Пагане… — едва чуто рече ханката. — Виждаш ли! Когато човек е бил полезен за другите, той сякаш не умира, търсят го при всяка беда.
За първи път Ирнике ми издаваше печалните си мисли.
— Че кой ли някак и някому не е полезен — опитах се да я утеша.
— Има разлика, голяма разлика между Пагане и мене, признай!
— Я, намери ми две еднакви жени! — уж се пошегувах.
— Сам знаеш какво искам да кажа… — внезапно надмогна свяна си Ирнике. — И защо, защо усещам вина? Не са ме питали, преди да ме дадат на ювиги… не по своя воля взех мястото, което той бе отредил за друга… Наказана съм, а не проумявам — защо?
— Ех че наказание! Та ти си първата всред българките, щом носиш дете от хана.
— Заплодена кобила съм и нищо повече! — Голямото отчаяние накара Ирнике да произнесе непристойни думи, иначе тя бе въплътеното приличие. — Никога няма да изместя Пагане в сърцето на ювиги…
Ирнике с усилие .преглътна мъката си; беше се зачервило дори бялото й чело. Не можах да я разубедя в нещо, в което лично аз бях убеден, а не исках да я лаская лъжливо. Мълчахме. И много се зарадвах, когато ювиги Аспарух даде знак да спрем.
Гледах как Ирнике се запътва към шатрата му с ниско сведена глава. Да я ожалиш!
Аз пък, въпреки че бях капнал за сън, тръгнах да търся челядта на онази родилка. От сетната вечер на Пагане не бях прекосявал българския стан нощем — тогава имах очи и уши само за нея, та едва сега отбелязах, че по света не ще намериш нищо по-занимателно от варварски стан при преселение. Там всичко става открито и всред човешко гъмжило.
Из стана лежаха, вторачени в колебливите огънчета, болни, а може би и умиращи. Току до тях майки кърмеха отрочетата си, а мъжете извършваха неотложни полезни работи.
Напускайки очертанията на гъмжилото, за да вървя по-бързо, след няколко крачки се натъкнах на младата памет на племето. Голо до кръста, момчето усилно копаеше яма във вкаменената от засуха земя. Трупът на Ерми изглеждаше величаво самотен под звездите. Усетих, че съм неуместен свидетел на това тайнство, та безшумно се отнесох по-нататък, където попаднах и на други пресни гробове. За да не блуждая, напразно, тръгнах подир бойците, които вечер раздаваха варено просо — те щяха да ме отведат и при родилката.
Това вечерно раздаване ми се струваше удивително — удивлявах се, че всред българите имаше грижа за общото и цялото. Трима мъжаги сновяха из стана, мъкнейки преголям мях, който димеше. В него бе побра но варено просо. Всяка кърмачка или майка на отскоро отбито дете, дето й се полагаше от просото, поднасяше паничката си на ханските хора. Те не разпитваха, не изобличаваха — види се, немислимо бе някой да отнеме чужд пай. След малко тримата наистина спряха при мъжа с ухапаната длан, която сега бе омотана в кожа. (Самата родилка лежеше тъй тихо, та си рекох, че е свършила.)
— Дойдох да видя що става с жена ти.
При думите ми тя вдигна клепачи — слава богу!
— Моля се на Тангра да оцелее булката — тъмно рече мъжът.
И като се обърна към ханските хора с мяха, додаде:
— Нам не се полага просо, момчета, жената роди мъртво …
Съчувствено погалих по рунтавите глави синовете му — от четири до десетгодишни.
— Сполай ти, дето си се навдигнал по нощите! — продължи българинът. — Не си е струвало да късаш от съня си… Гледам те, не си ни свикнал и се плашиш, че няма да изтраем.