— Ще издържите преселението, как не!
— Навярно помниш какво говореше старият Ерми: не за първи път се мести държавата българска, бивало е и ще бъде по тежко… Само дано не ми умре булката! — повтори или Дори потрети той, несмутен от това, че жена му ни слушаше. — Лошо е без майка. Да си го кажем: без майка никак не може!
— Дано бог даде здраве! — тръгнах си аз.
— Чакай! — поспря ме българинът. — Знаем, близо си до ювиги. Е, речи му: трябва да пазим жените като очите си! Не опазим ли ги — свършек…
17.
През една вече есенна, прохладна привечер челото на нашата върволица прекоси истински път — ромейски. Без настилка наистина, той се отделяше всред равнината като огазена ива, покрай която на равно разстояние бяха набучени попътни камени стълбове. Спрях пред най-близкия. „Херсонес — 2“ — прочетох. Прекръстих се и благоговейно целунах буквите, сякаш бяха свето изображение. Сетне догоних колата на Ирнике.
— Ромейски път — обясних на ханката, защото тя ме гледаше въпросително.
— Не си ли помисляш… — каза тя след малко, — че другият му край стига до дома ти?
Ирнике говореше кротко, сестрински, както умееше само тя.
— Помислям си… — признах й, защото така и беше. След гибелта на Пагане, особено след като Аспарух се затвори и отдръпна от всички, аз нерядко бях спохождан от мечтите (.мечти наистина, а не трезво намерение) да избягам. Убеден бях, че въпреки враждебността на Авитохол и Онегавон към ромееца, ханът нямаше да нареди да бъда преследван, намерен и казнен. Самият сирот и тъгуващ по своите мъртви или отсъствуващи близки, Аспарух би вникнал в същината на възможното ми бягство — ще разбере, че то е било плод от непреодолима тъга по дома ми, както и от невъзможността да се примиря с битието, което българите трудно, но сдържано понасяха. Това битие бе цената, с която племето им се откупваше от робия и изтребване; никоя цена не е висока в такъв случай. Колкото до мене обаче, голямото изпитание ми бе наложено не от жаждата за живот — нищо не заплашваше моя живот, ако някак успеех да се добера до Константинопол.
Какво бе ме задържало всред българите след края на Пагане? — питате навярно. Мъчно мога да го назова… Възпираха ме — доколкото си спомням — страх и срам. Не е леко да се решиш на бягство, когато не знаеш точно къде върху земното лице се намира невидимата точица, отбелязваща крехкото ти съществование; когато всичко между тази точка и бащиният ти дом е обширна и плътна неизвестност; когато си самичък, неумен, неопитен и уплашен. Но дори и пред мене да не стояха тия множество пречки, би поне отложил, ако не и осуетил бягството ми срамът. Щях да се срамувам — неясно защо — от Аспарух и от боеца с прехапаната длан, от Ирнике, от съвсем всекиго в българския строй, дето страдаше, търпеше и издържаше, докато аз …
Не! — виках си неведнъж през просъница или буден нощем, обсъждайки за стотен път в себе си своето възможно или невъзможно завръщане. И само печалната, отзивчива Ирнике бе отгатнала скритата борба, която ме мъчеше.
На вечерта бях стъкнал голям огън. Готвех се да опиша преживяното напоследък. И тъкмо да пристъпя към любимата си работа, дойде хански чигот.
— Вика те ювиги! — каза той и изчезна в тъмното. Стъпках огъня, за да не горят на халос тъй ценните дърва.
Както вече стотина вечери от женитбата си и откак се отстрани от мене, Аспарух седеше отначало с Ирнике, а след вечеря — сам пред своя огън. Сега Ирнике бе срещу него, оттатък огъня.
— Поздрав, ювиги!
— Ела, Велизарие! — просто рече ханът.
Седнах ли, той направи с глава знак на Ирнике, която ни подаде потири с кумис; изпих го на един дъх. Втори знак с глава към Ирнике. Ханката безропотно стана, поклони ни се и се оттегли. Прехапах устни — гнетеше ме необичайно хладната обноска на един младоженец към жена му. Мълчех.
— Не ме кори! — сякаш чу мислите ми Аспарух. — Другояче не мога. Опитвах се не веднъж и дваж… Не мога!
— Горката! — изплъзна се от гърлото ми.
— По-право речи, горкият! … — поправи ме. ханът. Както и да е. Та… недей да смяташ, че съм ти бил сърдит тъй дълго — додаде той с друг глас. — Исках сто дни и нощи да бъда сам, без никого. Трябваше ми да надмогна мъката и яростта си, да начертая бъдещите си ходове… А как ли се чертае в пллна тъмнина! Никаква вест от братята ми. Баян навярно още се държи, иначе всякак щяха да ни догонят хазарските дружини. Това не означава, че няма да ни догонят утре или след месец, разбира се. Все по-често започвам да си мисля, че можем да се надяваме само на себе си.
Ханът позамълча преди да продължи, наглед без връзка.