— Пази си кумиса! — отговори ми най-възрастният от тях, Докс. — Ти не си изпечен като нас от несгодата. Още…
„Фшшшшшшт! Фшшшшшшт!“ — противен съсък на стрела, която по чудо те е пропуснала.
— Бегом! — заповядах.
Шестимата ние се понесохме като вихрушка. Едно от ония фшшшт леко одра бедрото ми. Гледах как кръв избива върху дрехата ми, как тъмното петно се разширява… Моята първа мъжка рана — давах ли си сметка, че някак й се радвам?
Докс настоя да спрем, за да ме превържел, но аз не рачих, държех да докажа на изпечените си бойци своето новопокълнало юначество.
Морето изгря пред очите ни на следващата надвечер. Обърсах скритом сълзите си — морето!… Някъде на юг започва Босфорът, а водите му плискат родния ми праг!… „Майчице моя, ще ли те прегърна пак!“ Ужасно се затъжих за твоята закрила, татко! — така си мислех аз, умилен от спомена за изгубеното си детство.
Петимата българи яхаха с безстрастни лица, сякаш голямата вода им беше кръвно близка.
— Пратеници от хана на българите! — виках с цяло гърло, когато застанахме пред крепостните врати на Херсон. Нищожната ми дружина беше се строила по правилата, за да придаде тежест на моята вест.
Не след много портата се открехна, нанизахме се по един през пролуката й и се озовахме очи в очи с началника на крепостната стража, комуто трябваше да обясня, че търся стратега. Той бе зачуден не толкова от ханското пратеничество, а от това, че го водеше ромей:
— Твоя светлост да не би… — започна, но аз пресякох въпроса му наполовина:
— Води ме при стратега! — настоях.
Стаята, където бях приет от стратега на Херсон бе не изискана — войнишка бърлога по-скоро. Застаряващ мъж, заплашително рязък в своите движения, въпреки тлъстината си, той ме посрещна радушно:
— Съвсем редки са по нас гости откъм сушата!
— Представя ти се Велизарий, синът Василиев. От година насам съм заложник у българите — доложих аз по всички правила.
— Хехехе! — изсмя се язвително сънародникът ми. — Тъй пише и в Стратегикона: „Варварите са опасни, но доверчиви…“. Ханът ти е дал петима стражи — нека били те дивни храбреци. Е, как ще попречат на бягството ти, когато аз имам две хиляди войници?
— Няма да попречат, разбира се — потвърдих. И побързах да му се харесам: — Твоя светлост, нося ти ценни новини. Кълна се, през изтеклата година винаги съм имал пред очи благото на Византия!
А се кълнях лъжливо… Истината е, че за дълги месеци бях забравил своя василевс, заръките на баща си. Не допусках, щото че ще ми падне тъй удобен случай да се прибера при своите и да излича от мислите си и Кубрат, и Аспарух, и… Не, Пагане не можех изличи!
— … Прочее — продължаваше стратегът думи, чието начало пропуснах, — не бяхме научили .за новите ханове и за подялбата на народа им. Узнахме само за кончината на оня стар вълк Кубрата. Е, разкажи ми изтънко, Велизарие, какво се случи след това! И най-вече що за човек е Аспарух? Кои са приятелите и враговете му всред българските знатни? На какво бъдеще се надява той, повел своите диваци галеч от онази ничия пустош?
Отвърнах надълго и нашироко на въпросите му. Освен това отговорих правдиво — не исках стратегът да се усъмни, че прикривам каквото да било от ухото на родината си. Стремейки се — все още нерешително — към своето завръщане у дома, длъжен бях да й поднеса Подобаващ дар: познанието си за един чужд владетел, за един чужд народ — нали по такъв път в Константинопол беше се набрало познанието за нашето време и бе превърнало столицата на ромеите в световна столица.
— …Това е, твоя светлост — приключих разказа си. — Ако имаш за питане, питай!
— Колко особено говориш, Велизарие!… — изучаваха ме без доброта очите на стратега. — Ромейският ти е без грешки, но някак … опростял. Пропила те е варварската смрад, смърдят варварите, а? Хехехе!
— Вярно е — съгласих се подло, нали не бях усетил нищо смрадливо у българите.
— Ти донесе безмерно важни новини, Велизарие, хвала ти! — похвали ме големецът. — Император Констанс ще бъде доволен от тебе, когато му ги поднесеш. Цяла година вече не мога да отговоря на въпросите му: що става с българите?
— Сега императорът ще научи — на път са. Отстъпват пред хазарския потоп. И са беззащитни, защото водят със себе си жени и деца.
— А къде ли ще спре пътят им? — умисли се дебелият началник.
— Това не знае и ханът. Те търсят нова родина.
— От тук до границата ни по Истъра лежи пространство, населено с толкова премеждия, че нивга не ще им насмогнат — злорадо пресметна стратегът. — Не ще я стигнат читави, не е по силите човешки този гладен поход с лехуси и трескави, с новородени. Много мъртви давали, викаш? …