— Много! … — потвърдих. — Сега разбери любопитството ми, твоя светлост, от дълго време нямам представа какво се случва по нас.
— Нищо радостно! — помръкна стратегът. — Арабите не ни дават мира, те ще бъдат трайна опасност откъм югозапад. Колкото до вътрешната напаст — словените — работим неуморно срещу нея. Вече няколко словенски князе бяха примамени с хитрост в Константинопол. Това, че никой от тях не се върна в племето си, се подразбира. Последният, узнахме, бил предаден на лекарите при църквата Свети Тома, за да го разтворят жив и да изследват устройството му отвътре. То се оказало съвсем различно от нашето.
— Христе! — прошепнах. — Българите поне разрязват кучета.
— Каква е разликата? — ледено попита стратегът.
Към полунощ трябваше да стана. Не бих казал, че стратегът бе научил от мене повече, отколкото аз от него.
— Да ти се намира препис от Стратегикона, твоя светлост? Зажаднях за наша книга, пък и искам да прочета още нещо за варварите.
Сънародникът ми дръпна прашната завеса зад гърба му — разпъди облака прах пред лицето си. Неговите дебели пръсти преминаха по десетината ръкописи върху полицата, спряха се на един.
— И аз го взех със себе си, упътен към това прокълнато място… — спомни си той тихо, човешки. — И аз някога исках да изуча света на варварите… Днес съм убеден — безполезно е. Нашият и техният светове навремени се досЯгат, но съвсем никога не ще се примирят един с други… Имаш щастие, че се завърна жив при нас, Велизарие… Лека нощ! А аз още сега ще напиша на василевса посланието, с което удостоверявам заслугите ти за християнското дело. Подир седмица има катърга за Константинопол.
Вероятно вече дотам бях навикнал да будувам или спя всред множество хора, та ми беше неприятно да пренощувам сам в затворена стая (от тухла и измазана), да си легна върху дъсчения одър, едва покрит със слама. Постилката и завивката бяха от износен лен, нечисти. Борината едва огряваше една четвърт от леговището ми, голо и неприветливо. Когато с гнуслива длан опитах постелята си, усетих я корава, неравна.
Смърдели варварите, нали! Къде го сега варварското ми легло, къде го човешкото гъмжило, което ти вдъхва чувство за сигурност?
Усетих се като в клопка — сякаш не година, а десет бях отсъствувал от родната си среда. Защо тя не ме привлече и приласка? Защо не ми се зарадва, загдето бях възкръснал из забравените? Едното хехехе! — студен, злорад присмех…
Неусетно и без борина се смъкнах по стълбите към двора; държех се като крадец, кой знае защо. Там, върху плочената настилка, стражите ми бяха нахвърлили кожите, с които не се разделяха, и спяха плитко, както по навик спят всички пазачи.
При моите предпазливи стъпки те наскачаха. Настръхнали, на всеоръжие, тутакси ме заобиколиха, като да бях престъпник.
— Аз съм! — укротих ги. — Елате в стаята ми, нощем от морето лъха гъста влага.
Срамувах се да им призная, че изпитвам страх.
Мъжете се нанизаха опи по м подире ми. Горе аз им наредих да легнат до стената. Уж се опитвах да задрема върху одъра си, след като духнах борината, но нищо не излезе — дъските ми убиваха нетърпимо.
Седнах на ръба на постелята и запитах тъмнината:
— Ще се намери ли и за мене място в кожите? Отвикнал съм от кораво легло.
— Бива… — обади се Докс сънено.
Началото на цялата смътна среднощна суматоха аз пропуснах, спал съм. Стреснат, усетих, че някой затуля устата ми, наляга ме с цяло тяло да не мърдам. Когато направих опит да се изтръгна из свирепата му хватка, веднага стихнах, безсмислено беше. Замрях, чувайки сърцето в ушите си — дандандан! — като камбаните на Света София.
Докато очаквах да бъда заклан или удушен, долавях над главата си сподавени шумове — двамина или повече се боричкаха яростно. Набързо съобразих, че онзи, дето ме затискаше, едва ли ще ме убива, иначе вече би го свършил; той просто ме задържаше неподвижен. В пълната тъмница чувах пъшкане и удари, влачеха някого по плочения под. После друг някой чатна дваж и триж огниво. Борината прихвана от праханта, просветна пушливо.
Христе и богородице! Що за чевръсти злодеи бяха тия хански чиготи! Четирима от тях стискаха с все сили непознат ромей, облечен като турмарх, а петият ме налягаше да кротувам.
Злочестият ми сънародник едва поемаше въздух, защото българинът затуляше не само устата, но и носа му. В очите на нещастника зееше такъв ужас, че аз не издържах, стръсках се диво, което накара моя пазач да ме поотпусне, като ми прошепна: