— Мълчи като риба! Сега ще проумееш всичко.
— Защо измъчвате тогова? — изсъсках им. — Утре стратегът ще ви разчекне, щом научи.
— Мъртвите не донасят — подигра се най-старият ми страж. — Ще пуснем подлеца жив, само ако издаде кой и защо го е пратил.
Друг чигот допря гол нож о гърлото на жертвата им и — готови отново да затиснат устата и, рече ли да извика за помощ — българите късо я уловиха за косите.
— Говори! — заповяда Докс.
Оня въртеше очи като онемял, та потрябва да плиснат в лицето му вино от съда, оставен до възглавието ми. (За приятен сън, види се, но бях отвикнал от вино и снощи не го докоснах.)
— Недейте! — безгласно изговори непознатият. — Навярно е отровено …
— Какво? — изтръгнах се от вече халтавите ръце на моя чигот. — Човече божи, дойде да ме предпазиш от измяна ли?
Жертвата мълчеше.
— Що си хоратите там? — поиска да узнае един от българите, понеже с турмарха говорехме ромейски.
— Каза, че виното било отровено, но не отговаря защо.
— Ще ти отговоря аз: разбуди ме шум като от мишка. Втренчих се, заслухтях и лекичко пробудих нашите. За миг, докато прозрем в тъмнината — удар! Тоя заби ножа си, където трябваше да лежиш ти. Тогава нарипахме, налегнахме го, а Докс, който в схватката получи набързо рана, се зае с тебе — ти спеше като пребит.
Огледах се неумно. Видях как Докс смуче раната на ръката си. Неговата кръв тъмнееше по хитона ми, нарочно облечен за срещата със свои. Свирепо, сякаш самият аз бях варварин, се обърнах към среднощния ни пленник:
— Няма да те лъжа, ти всякак ще умреш, тъй се полага на убийците! Но от тебе зависи да умреш без мъки. Говори! Иначе ще запуша устата ти и ще те режа на късове до заранта!
Сигурната смърт сякаш успокои жертвата ни, вдъхна й зловеща дързост.
— Щом бездруго ще умра, няма да крия. Чудно, че не се сещаш кой ме е изпратил — стратегът на Херсон, разбира се! Без да ми пояснява защо, зная защо — ако отпътуваш читав за дома си, ти сам ще поднесеш на василевса новини за хана на българите, ти ще добиеш почести и награди. Ако би умрял тази нощ, стратегът щеше да проводи важните вести от свое име. За тебе — ни дума! Но кой да допусне, че ще оставиш одъра си, че ще прибереш и своите слуги?
— Не може да бъде! … — шепнех аз.
А българите немееха, чакаха да мине потресът ми, за да им преведа изповедта на убиеца.
— Всичко може! Запомни това от несполучилия свой убиец! Но смъртта ми ще бъде разплатена… — хъхреше осъденият.
— Ако дочакам тук утрото, глупако!
— Ето в това е разплатата ми — засмя се пленникът злорадо. — Сега ти вече не можеш да се прибереш у дома си, ти трябва да се върнеш при варварите…
Прав беше. Още и още веднъж аз нямах избор … Моя ли е вината, че Христос не ме приюти? … Оттук нататък, нека кажа, бях длъжен да се примиря със съдбата на човек, отхвърлен от своя свят, прежален…
Дадох знак на стражите да затъкнат устата на турмарха — с една дума — да го свършат. А аз се обърнах гърбом, чувайки все пак отвратителното хъхрене на клано животно, плясъка на гърчовете му о плочите.
— Да тръгваме веднага! — наредих на хората си. — Водете ме вие!
Когато намерих сили да ги погледна, те забърсваха с вълча кожа кръвта от пода преди да натикат увития в нея труп дълбоко под одъра.
Зная, че моето прекалено непредвидено спасение ще ви се стори и невероятно, но в световната игра е спечелила законно място и случайността. Често зла, но нерядко и добра, тя обърква сметките на ония, които пресмятат дали да оживее, или да умре малкият, слабият човек. Ето така аз оживях….
Няма да говоря как се измъкнахме от Херсон преди зазоряване — не съвсем всичко може да се вмести в една книга. Важното за мене през онази утрин беше, че отново яздехме, та нищо, че бяхме не хиляди, ами шестима. Подкарвахме добичетата си уж бързо, но те не насмогваха — обраслата равнина не им позволяваше да препускат, а от пътя се пазехме — из него сигурно препускаха пък нашите преследвачи.
Чиготите ми си гледаха работата съвестно, стигнехме ли височинка, по някой от тях я изкачваше и разучаваше околността.
— Нищо! — успокояваше ни той.
— Ханът ще да е ей татък — сочеше друг посоката, която първом бе сверил със слънцето.
— До нашите ще има май повече от два дни ход. Избиколихме твърде много, за да се изплъзнем от ромейското преследване…
— И на четвъртия да стигнем, и на петия да е, само дано се приберем целинички! — притисна езическа муска о челото си Докс.
— Ще бъдем невям първите, дето са се отлъчили, пък оцелели. . — издумах със суеверна боязън.
Своите настигнахме на петия ден надвечер. Българската върволица се движеше бавно, превземайки крачка по крачка враждебната неизвестност.