Умилиха ме до сълзи вече привичните за мене гледки: тук млада майка кърмеше яздешком, там боец изработваше ходом стрели, другаде цял род бе наобиколил двамина млади, честитеше им, даряваше ги скромно — годявка. Майчице, как чудновато се извъртя животът ми! — мислех си през сълзи аз. Точно сега имам чувството, че се прибирам у дома … Дали не завинаги! Дали ми е радостно, или пък болно при това „завинаги“?
Колкото и объхтан, не исках да отлагам за утре срещата си с Аспарух. Насилих прашната сура кобила към началото на строя. Както обикновено ханът бе далеко напред, не можех да не мина покрай първенците му. Най-напред ме забеляза Ирнике, която сега сама държеше поводите на впрегнатия кон.
— Велизарие! — просия неугледната женица. — Колко! хубаво, че си идваш!…
И хайката веднага се засрами, върна поглед към скута си, зачервена. Избликът й бе привлякъл вниманието на големците към мене. Понеже от деня, в който чух присъдата си, бях станал бдителен, мигом открих, че появата ми ги ядоса нескрито.
— Нима си ти, Велизарие? — кисело попита първожрецът! макар да бе ясно, че не съм някой друг.
— Нося ценни вести за ювиги — доядосах го нарочно.
— Тежка ли е раната ти? — с надежда се осведоми той.
— Уви, съвсем лека — разочаровах го.
Тъкмях се да препусна към хана, но чичо му улови юздата на кобилата ми.
— Не бързай! Ювиги е гневен. От завчера още.
Със скрита радост отбелязах, че първенците са смутени, някак наплашени.
— Да не би, загдето се забавих?
— Разбира се! Сигурни бяхме, че ще забегнеш.
— Не заради тебе е гневен ханът — намеси се един от боилите, тарканът Севар. — Разгневи го нашето недомислие. Не бяхме му обадили, че от племето изчезват хора, коне. Не биваше да…
От този миг взех да изпитвам добро чувство към таркана Севар, когото дотогава смятах за едного от глутницата властолюбци.
— Кое не бивало? — грубо го прекъсна кавханът.
— Да криете от ювиги истината! — предизвикателно обвини съвета Севар. — Кой ще намери цяр за нашите общи болки, ако не ханът?
— Право говори Севар! — подкрепи го старият багатур Паган. — За такова своеволие покойният хан би ни снел главите.
— Ха! Това ли предлагате вие? Хаха! — единствен се засмя на шегата си първожрецът.
Останалите, дори кавханът, тъмно мълчаха. По всичко се личеше, че по време на отсъствието ми в съвета бе настъпило нещо ново — липса на единомислие. Или пък тя бе съществувала отдавна, за да се прояви сега?
Избрал място за нощуване, ханът вдигна ръка.
— Спрете тук!
Той още не беше ме забелязал, а аз ненаситно го гледах. Не можех да се нарадвам, че отново съм при него.
Българите взеха да се скупчват за отдих. Непривично бе, че станът им вече не се пръскаше докъдето поглед опира — огньовете бяха се сгъстили.
— Завчера ювиги повели да следя, щото нощем да не се разсипваме нашироко — обясни ми търканът Севар. — Така е най-сигурно: навсякъде покрай стана — скрити между конете стражи.
— Велизарие! — високо възкликна ханът.
Отърчах при него, понечих да отдам почести, но Аспарух просто ме прегърна.
— Знаех си, че ще се върнеш…
— Говореха ти противното, а?
— Е, как мислиш? Ще се примирят ли лесно ония, дето не им дадох главата ти?… Говори, Велизарие?… Я! Какво ти е?
— Почти нищо. Както вече си усетил, драките и тръстиките мятат стрели по нас. Но предпочитам стрелите, тия премеждия под синьо небе, пред отровеното вино до възглавието ми, пред удара от нож в съня ми.
— Така ли те посрещнаха твоите! — замря от изненада ханът.
Аз само вдигнах рамене. Болно ми беше да описвам патилата си.
— Ювиги, нося ти дар — сетих се.
Развих хитона си, извадих отрития ръкопис. Аспарух го прие, сякаш скъпоценност, поглади с любяща длан корицата му.
— Жив да си, Велизарие!
По-късно седнахме край ханския огън на дълга приказка, понеже Аспарух пожела изтънко да научи всичко, което бях чул или отгатнал гори своя разговор със стратега на Херсон. Не бяхме сами — той нареди да дойдат Севар и Паган, а също и кавхан Авитохол.
— Пред него, чичо ти. загубвам дума, ювиги — плахо се опитах да възразя аз. — Не може ли други път…
— Не може! — каза ханът. — Дори ще ти обясня защо: искам старият да се увери с ушите си колко полезен е Велизарий на българското дело.
— И се надяваш, че кавхан Авитохол ще ми признае това? — удиви ме Аспаруховото лековерие.
— Обзалагам се! Чичо ми може да е… прекомерно обвързан о всичко, което е било и вече няма да бъде, но той, както и сепният от рода Дуло, знае, че справедливостта е първа украса на властника… И после — чертите на Аспарух се изостриха в онази решителност, дето още бе нова за мене, — не ще позволя на Онегавон да си служи със старейшината на славния ни род при своите низки козни! Няма да го бъде!