(Вече все по-често — нека отбележа тук, — щях да чувам от устата на господаря си това „няма да го бъде!“, недвусмислено като остър меч. То между другото издаваше, че през стоте свои дни на нарочно усамотение Аспарух бе пребродил наум пътищата, които трябваше да го изведат към победа над знайните му и незнайни противници в нашия стан.)
И така, през онази вечер разказах най-живописно всичко научено по време на краткото ми пътешествие. Българските сановмици ме слушаха с внимание, най-внимателно — кавхан Авитохол.
— Все пак — първи заговори Аспарух след като бях млъкнал, — смята ли василевсът мене и братята ми за свои съюзници по наследството от своя стар съюзник хан Кубрат?
— И да, и не, ювиги… — Въпреки привидната ой мъглявост, отговорът ми отговаряше на истината. — Никому от стратезите ни по северния бряг на Понта не е било заповядано да предприеме нещо против синовете Кубратови. Но, от друга страна, безразличието, с което василевсът се отнася към неволите на нашето преселничество, към непосилната борба на Баяна — това безразличие не говори за…
Аспарух ме прекъсна с горда горчивина в гласа:
— На чужд гроб се плаче без сълзи, Велизарие! Нашите неволи са наша работа …
19.
Яздехме и яздехме…
Всичките ни беди от пролетта и лятото взеха да ми изглеждат песен, сравнях ли ги с бедите от есента. Дъждът из северните земи не е онова, което бива по нас, желано благо. На север дъждът е бич дяволски. Дървета, драки и трева огниват под непресъхващите му струи, равнината се превръща в безбрежно тресавище, мъглите лепнат о него — светът като че ли се разпада на непроницаеми килии, които имат за потон и стени мъглата, а за под — мочурливата земя. Не е за приказване.
Аспаруховите българи по цяло денонощие живееха под неуморния порой. Конете изнемогваха под товара си — двойно по-тежък, понеже бе накиснат. Преселниците се опитваха по разни начини да опазят сухи поне малките деца и болниците. Децата те превръщаха във вързопи, из които надничаха черни очички. Прострени нагъсто в колите, трескави и лехуси изглеждаха вече мъртви. Затуй пък младите, здравите яздеха под денонощния дъжд като през лятото, макар че по тях отдълго не бе имало сухо местенце. От какво вещество бяха тия хора?
Дори мъничката, вече тежко бременна Ирнике не ми се струваше по-унила от преди. Скрита в скъп кожух, тя бе прибрала в колата си още три бъдни майки.
През една отчайващо сива и мокра заран бях изумен от плахите грижи, с които първожрецът ограждаше своята хилава дъщеря. Той се засуети около нея, подсушаваше личицето й, погрозняло от ръждивите петна, прибираше под гуглата влажните и кичури, галеше я несмело. Почувствувах жалост към човека, когото всъщност люто мразех. Дали не се боеше той за дъщеря си, та я обсипваше с разточителна нежност? (И през ум не ми мина, че този корав и честолюбив, и силен мъж може да се бои от нея…)
В отговор Ирнике нетърпеливо тръсна глава; това бе необикновено пък за добросърдечната Ирнике.
— Да ти е слабо? Да те боли някъде? — унизено й се умилкваше баща й.
— Душата ме боли мене! — изтърва тя. — Нали си първи от жреците, излекувай душата ми.
Той се озърна дали хората не са дочули думите на дъщеря му.
— Друга я мислехме, друга стана… — тихо рече първожрецът.
Гласът му прозвуча — да, прозвуча виновно!
— Радвам се, че се излъгахте в мене, тате! — с неподозирано при добротата й злорадство отвърна Ирнике.
Чак се ококорих. Не бях видял всред българите млад човек така да се сопне на стария — у българите много е на почит старостта. Още по-голямо бе удивлението ми, когато първожрецът, вместо да сгълчи или удари дъщеря си, й прошепна нещо на ухото. А Ирнике се изсмя предизвикателно:
— Как да го убедя, когато той не говори с мене!
Яздехме и яздехме…
Имало било и по-голямо зло от дъжда — лапавицата. Към края на есента ни налегна такава противна лапавица, че по на петдесетина крачки всеки трябваше да спре, за да отмахне от раменете си студената тежест, натрупала се по време на тия крачки.
Яздех до Аспарух. Всичко си беше както всеки божи ден — досадно, безнадеждно.
— Край няма! — рекох, докато отърсвах от кожуха си мокрия сняг. — Ювиги, кога ще спрем за зимуване? Изнемогват хората ни.
— Ако е за зимен стан, желая го повече от всички вас. Но къде го това място, дето да спрем? Може ли току-тъй да се сипнем върху голо поле, без поне от една-две страни нещо да ни огражда?