— Прав си… Какво съм се развайкал и аз!
— Планини!…. — промълви на себе си ханът. — Вече и не вярвам, че някъде има планини …
Яздехме и яздехме…
Под всепропиващата мразовита каша, която тежеше върху хора и добичета, нашият строй заприлича на умираща змия — не вървяхме, а се влачехме едва.
Не мога да кажа дали бе преди, или след пладне, усетихме суматоха в челото на преселението. Някакъв непознат конник стоеше всред първенците, а по вида им отсъдих, че неговите думи ги вълнуват.
— Нека бъде трайна и честита властта ти, ювиги! — поздрави непознатият.
Бе тъжно да го гледаш — обрасъл, измършавял, почернял от усилено яхане войн, — имах чувството, че всеки миг Ще падне от седлото на съсипания си кон. Но непознатият събра сили и обяви:
— Вести от Велика България!
Мокрото лице на Аспаруха прежълтя досущ; като истукани стояха наоколо мъжете от съвета.
— Говори! — заповяда с трепет ханът. Предварително ясно беше, че вестите ще бъдат лоши.
— От тухом твирем допреди петдесетина дни ни ден не спряха боевете — поде вестителят. — Чудо е, че удържахме тъй дълго на хазарския напор, дива сила хвърли срещу Таманската земя хаганът. Но хан Баян ги беше дал дума да устои до есен. Не те излъгахме, ювиги!
Вестителят прекъсна, не загдето бе приключил — всички виждахме, че го душат безсилни ридания, които той потискаше.
— Няма вече Фанагория, българи, няма я Велика България! — и изнуреният конник наистина се разрида.
Не предполагах, че нашите зрели, калени, твърди воини били способни на тъй откровено отчаяние, но вече казах: варваринът не крие ни радостта, ни мъката си. И все пак ние бяхме подготвени, че силите на Баян едва ли ще стигнат до есента — Баян действително бе извършил невъзможното.
Вестта го лиши от глас. А гончията преглътна буцата, заседнала в гърлото му, за да продължи:
— Преди петдесетина дни хан Баян с останалите живи свои хора се подчини на аварския хаган… Това е.
— Жив!… — каза Аспарух тихо.
Не разбрах дали новината го зарадва, или го огорчи. Но за вестителя тази единствена дума прозвуча като упрек.
— Грях на душата ви, българи, ако корите ювиги Баяна загдето се е предал на хазарина! — мрачно рече той. — Той сам обрече себе си и племето ни, за да спечели за вас половин година преднина. А вам е чоглаво, че не сме измрели до последния човек… Защо не питате колцина погинаха в боевете, колцина още влачат гнили рани? Защо не ожалихте сираците ни и робините, дето хазаринът отведе за продан по далечни тържища? … Два месеца яхам без дъх подире ви, пък…
— Брате Баяне, прощавай, брате! — изтръгна се из побелелите устни на Аспаруха.
Той изви коня встрани, за да не бъдем свидетели на скръбта му. .
— Що стана със синовете ми? — едва събра сили да запита кавхан Авитохол.
Вестителят не отговори, навел глава.
— Недей ми казва!… — не на себе си прошепна бащата. И след много дълъг миг прошепна:
— Кажи!:
— Най-старият — още пролетес, кога се биехме по река Танаис. Другите двама — кога бранехме Фанагория… Страшна сеч беше, хора!
Полека се откъсна от първенците и кавхан Авитохол. Покъртителна бе дори за мене, чужденеца, бащината мъка на този властен, винаги сдържан мъж.
Конят му спря до ханския. Внезапно чичото обгърна раменете на племенника си.
— Прости за всичко! — глухо рече кавханът. — Кроим уж ние, а решава Тангра… Сега в тебе е цялото бъдеще на рода Дуло …
— И в нея! — ханът гледаше към Ирнйке с някаква съвсем нова за него, милозлива нежност.
Яздехме и яздехме…
Вече не задавах на Аспарух въпроси, усещах, че те терзаеха най-болно тъкмо него. През последните седмици ювиги бе посърнал като тежко болен.
Нощем, излезех ли по свои нужди, го забелязвах как отмерва десет крачки насам и десет натам пред шатрата си. Не го ловеше сън. Пак през въпросните нощи, подадях ли нос навън, наблюдавах върху белотата на заснежената равнина черни рани — нижеха се пресни гробове…
Съзряхме голямата река през един от ония убийствено еднообразни по своята безизходица дни, когато небе и земя бяха се слели в непроницаемо сиво. За наше щастие мразът все още не беше леден, снежинките се стапяха по челата и ръцете ни. Затова и широката, дълбока вода не бе скована — изведнъж пред очите ни тъмна ива проряза белотата!
— Не може да бъде! — гласно произнесе ханът. — Не е, нали? — този път се обърна към мене.
— Наистина… река е! — не смеех да вярвам и аз.
— Сега вече ние … ще спрем! Това бе вик на ликуващо облекчение.
— Стойте!!! — извика към българите вождът им. Тук ще останем до пролет.
Да бяхте видели как откликнаха на заповедта преселниците! Тия съсипани, премръзнали, затворени в усилието си да издържат хора се отдадоха на буйна радост. Те наизвадиха из вързопите рогове, пищяли, хлопатари — вдигнаха с тях врява до Тангра, а из врявата се заплетоха всякакви песни. Мъжете се прегръщаха, жените, снели гугли, отново взеха да изглеждат загадъчно хубави.