— Боже, какво нещо е простото земно щастие — да полегнеш, да се подсушиш, да се сгрееш! — без да ща гласно възкликвах аз. — Не бих го разменил срещу неземното…
— Грешиш, Велизарие!
Всред хилядите, които необуздано празнуваха спасението си от бяла смърт, само Ирнике беше без усмивка. Вече много натежала, тя седеше неподвижно в ханската кола. Никой не я подири да сподели с нея радостта си, че ще живеем…
— Ето, аз имам земно благо — говореше ми тя, а в гласа й имаше бунт, — ханка съм и бъдеща майка на хан… А дали поне един от тези — тя посочи с брадичка множеството-ми завижда? Не, нали? Завиждам аз… Завиждам на Пагане за надземното й тържество: без плът и образ, тя е любима. Пагане изпълва дните и нощите на мъжа, който по закон е мой … Законът! — завърши Ирнике с цялата си горчивина, която от месеци тровеше крехката й душа.
Тия думи дотолкова не съответствуваха на честития ден и всеобщото веселие, че дори не можах да ги оборя. Опитах се да изразя съчувствието си с поглед, но нищо не излезе — и аз, както всички, бях прекалено щастлив. Изоставих Ирнике на самотната й печал под предлог, че съм нужен на хана.
В това време Аспарух, надмогнал щастливата си изненада, вече предметно чертаеше зимното поселище на българите:
— Голямата река трябва да бъде Кузу. (Според стария Ерми, словените й викали Днепро.) — Така поучаваше той съвета. — Дълбоката вода ще ни пази от две страни, останалите две ще пазим ние. Тя ще ни храни с риба, ще пои конете ни. Към нея иде на водопой и дивеч, ще падне лов… Прочее, разпъваме стана ей там! — Аспарух показа полуострова, образуван от речния завой. — Севаре, предай моята воля на народа!
Тарканът се метна на коня и отиде, та се не видя. Ние продължихме до сами носа на полуострова, където Аспарух очерта върху снега търкало.
— Тук ще бъде ханската шатра. Другите — в полукръг, чиито краища опират о брега. Покрай селището ни ден и нощ ще се сменят стражи…
— Преди пролетта хазарите няма да се впуснат подире ни. А може би — и никак… — вметна вестителят от Фанагория, който бе останал с нас. — Премного имат те за грабене в стара България.
— Трябва да бъдем готови и за най-лошото! — отряза ханът.
Един по един сановниците му се оттегляха. Аспарух се изправи с лице към водите, откъдето брулеше тежък от мразовита влага вятър. Не си представях за какво си мислеше той в този миг, а то е било за баща му и за поробената родна земя, за всичките премеждия, побрани в месеците на нашето странствуване.
— Татко! — с шепот се обърна ханът не към Тангра, а към покойния. — Сякаш не година, сякаш цял човешки живот изтече от началото на нашия поход …
20.
В кожух и с гугла клечах аз край дупката в леда, положил до себе си два замръзнали клена, надявайки се на трети. Понеже последният ми прадядо-ловец беше умрял преди столетие-две, у дома не бях приучен да ловувам — това е не само умение, но и усет. Затуй поминавах тук от риболов, поминък лек, достъпен и за несръчните.
По брега се нижеха ловците, които днес бяха ходили в близката гора. Водеше ги същият Докс, с когото ходих до Херсон. Той ме разпозна и се отби от дружината си. Гледах го из1ниско, ням от възхищение.
Грамаден под трите слоя зверинни кожи, българинът в добавка бе преметнал зад врата си целиничка убита сърна, а на пояса му се поклащаха две червени лисичета. Скрежът по къделестите му мустаци, бялата пара, която Докс издишаше, го правеха да прилича на неустрашим варварски Херкулес.
— Гледаш ли тия? — гръмогласно ме заговори Докс, имайки предвид лисичетата. — За голямата ми мома ще събера десет, в лисици ще я пременя… Намини към нас довечера, сърна да хапнеш!
Все така ухилен, Докс се върна към коня си на брега. Отпратих го със завистлив поглед — каквото и да вършех, не можех се равни с тия мъже …
Фшшшшшт — отново отвратително свистене на стрела, отпратена изневиделица. Този път обаче бях я чул късно, зазяпан подир Докс. Усетих остра болка в рамото. Несмело погледнах към него и видях още да трепти подлата стрела.
Опашката и сочеше към гъстия крайречен ракитак.
От дете са ме учили, че стрела трябва да се изтегли незабавно. Замижах и стегнах зъби, дръпнах с все сила жилавата пръчка и не можах да сдържа смешния детски хленч, дето извря из гърлото ми. Сетне разгледах стрелата — най-обикновената. Такива, с железен връх, има всеки българин.