Полекичка смъкнах кожуха; раната вече силно ме болеше. Целият ми ръкав бе огизнал от кръв, тя капеше и върху синкавия лед. Съдрах своята торба за риба, омотах дрипата около рамото си. Тъмнееше ми. Снежното поле наоколо аз виждах ту алено, ту зелено.
Зарязах край дупката в леда и двата клена, и нескопосните си въдици. Клатех се тромаво по брега, чувствувах се жалък, смъртно застрашен. Въпреки болката, озъртах се на четири — нали не беше речено, че невидимият ми враг е имал само една стрела в колчана?
Бе притъмняло, когато се домъкнах до стана. Преминах през веригата стражи, поех между шатрите — там народът си готвеше вечеря. Бях печално неуместен всред тия все уместни хора, бях усамотен в болката си, която неловко криех.
Безсилните ми нозе ме влачеха към моето леговище, когато някой спря погледа ми — вече знаех, че това момиче не е Пагане, но в непрозирното свечеряване и в моя унес поради загубената кръв то отново прие образа на покойната.
Ние стояхме между шатри и хора, въпросително се взирахме един в друг. Боях се, че момичето ще побегне, а вместо това то дойде съвсем близо.
— Какво ти е, чужденецо?
— Ти никога нямаше очи за мене, Пагане! … — отговорих несвястно, усещайки, как ме отнася мътен порой.
Чак сега ме виждаш …
— Бълнуваш! — тревожно каза момичето. — От огненица ли?
И то направи още крачка към мене, който повече не можех — не ме държаха нозете.
— Ранен съм … — признах си. — Помогни ми! И навярно съм паднал.
Дойдох на себе си през нощта — не зная коя поред от нощите, след като бях изгубил свяст. Борината осветяваше червено шатрата ми. Наземи седеше в кожух сестрата на Пагане. Рамото ми беше чудесно превързано, челото и косата ми бяха мокри — мокрило ги беше със сняг момичето.
— Как те казват? — попитах беззвучно.! — Ие, дъщеря Ишбулова.
— Лесно име… Удобно за викане: Ие! Сполай ти за добрината!
— Велика работа! — засмя се момичето. — Сдъвках малко медна пита, наложих ти раната и я увих с меча кожа. Щом бълнуването отмина, ще отървеш трапа …
Ие говореше звънко, а не гръдно, както сестра си. Те се различаваха и по друго: Пагане бе буйна и небрежна, а по-малката й сестра — женски придирчива, прибрана. Косите й бяха сплетени не в една, ами в множество плитчици. Полите и ръкавите на кожуха й — извезани с пъстра вълна.
— Какво ме разглеждаш с крайчеца на окото, може и направо!
Ие се смути от собствената си дързост, взе да разглажда полите на дрехата си.
— Преди време, когато го носеше майка ми, за приказ кожух беше — каза тя без връзка.
— Няма кой да трепе зверове, да ви облича… — неволно изговорих аз заключението си.
— Още малко и ще порастат братята ми … — сякаш се оправда момичето. — Снощи идва ювиги… — продължи то. — Нареди ми да те гледам докато се съсвестиш.
Ие се изправи, поклони ми се леко.
— Сега да си ходя.
Лежешком и несръчмо аз улових ръката й.
— Далеко някъде си,имам майка. Сестри имам, голяма –, и малка… — изговорих съкровено, жал ми беше за мене си, предчувствувах самотното бълнуване, което ме очакваше през идната нощ.
— Горкичък! … Ни свой, ни чужд… Ничий… — с умиление прошушна Ие тъкмо това, което съвсем ме стопи.
Вече знаех как да ловя риба — избирах си досущ открито място върху леда, далече от всякакви драки и ракитаци. А и (не бях сам — по правило с мене идеше по-малката дъщеря Ишбулова. Когато аз се занимавах с въдиците, тя се тренчеше към брега, като че ли беше мой чигот.
Допускал ли бях някога, че аз, знатният, ученият, ще клеча заради три рибки — днешния ми залък — като дивак край Днепро, великия път от Константиновия град към Янтарио море? … Колко коприна и злато са се изкачили по реката към крайния север, колко янтар е слязъл по нея към родината ми … Може би някой мой прадядо, търговец, е минавал из тия места, пресмятайки печалбата си…
— Жива душа няма, спокойно е! … — съобщи високо Ие.
— Бива си ме и мене! — пошегувах се без веселост. — Да ме пази жена…
— Още си еднорък, затуй — извини ме Ие. — Пък и ювиги заръча да не оставаш много-много самичък.
— Ти просто изпълняваш заръката му, тъй ли?
От този жален въпрос, а също и от погледа, с който молех момичето да ми отговори отрицателно, можеше да се подразбере, че за мене Ие вече беше близка душа, та и нещо повече.
— Ти пък! — неопределено рече тя и изведнъж викна: — Виж там! Кани се пролетта!…
— Ей богу, ни помен от пролет — озърнах се.
— Онова по-тъмно място върху леда, гледаш ли? Протънял е, набъбват водите! До ден и ще тръгне ледоходът…
Двамата стояхме срещу студения блясък на залязващото слънце, образа на вечно младия, щедър, всесилен български бог. Едва положих здравата си ръка върху момичешкото рамо. Ие ми отправи лъчист поглед — дали я радваше милувката ми, дали — близката пролет?