— Тангра, дано всички наши доживеят до копривата! — притисна ръце към гърдите си и ниско се поклони тя на слънчевия кръг.
Обичам ли я? — опитвах се да внеса яснота в своите объркани помисли докато вървяхме двамата към брега. Може би точно това е обич, дето ми е добре с Ие. Онова, което изпитвах към Пагане, бе отчаяно и неистово, то ми носеше само мъки. Тоест, не е било любов, а нещо друго, неземно…
Без да искам, обърнах се пак към слънцето — Тангра, ти справедливо ми я отне. Не беше Пагане жена за смъртен …
21.
Прибрах се в леговището си по тъмно. Взех да чаткам кремъка о огнивото, запалих борина. И така, както с труд изувах вкоравените от мраза ботуши, видях, че Ие беше се погрижила и за вечерята ми — паница варена риба, която димеше вкусно. Грабнах лъжицата с непредпазливо рязко движение, затуй — вместо да се насърбам — се превих от болка в раната. Постоях цял стегнат, чаках да ми премине. А си мислех: милата Ие, храни ме всяка вечер! … Но … тази вечер кога сколаса? Че нали… — пак скочих непредпазливо, — нали допреди миг бяхме заедно!
Погледнах към храната си с вече привична мнителност: кой и защо ще ми носи вечеря, щом не — Ие? Поседях умислен, все по-мрачен. И по калцуни изтичах навън, отправих се към ханските шатри. Зад тях, знаех си, се гушеха едно в друго ловните кучета на Аспарух. Те ме признаваха за свой, та се заувъртаха наоколо ми и не беше трудно да взема на ръце най-малкото. Дебнейки като крадец, прибрах се. И със съзнанието, че убивам — поднесох на младото животно вечерята си. То гладно й се нахвърли, зиме за псетата имаше скъдна храна.
Половината нощ бе превалила, не бях мигнал. Седях, втренчен в кучето, което бе заспало сито, под покрив. Ще рече, моята мнителност се оказа прекалена — нямах основание за тревога. Но по-добре е да прекалиш в подозренията, отколкото в доверчивостта — виках си, като се готвех за сън. Тъкмо тогава видях как през тялото на спящото куче преминава гърч. Скрих лице в дланите си, нямах сила нито да гледам предсмъртните страдания на животината, нито да разсъждавам върху бъдещето си. Чувах ужасено скимтене и вой, те ме разтрисаха. Посмеях да оттуля очи, едва когато кучето бе свършило — то лежеше, изпружено като дърво в най-отдалечения ъгъл на шатрата ми. Из муцуната му още извираше сива пяна.
Трябва да призная, че тогава самият аз се почувствувах като гонен звяр — тренчех се диво в полумрака, готов за всичко най-гибелно. Не забелязвах как през процепа на входа вече се прокрадва бледа светлина. Седях с все дрехи и под оръжие на ръба на ложето си.
Най-малко бях очаквал през онази предутрин при мене Да влезе ханът. Той ми се стори от първи поглед някак отсъствуващ и не на себе си. На Аспарух не направи впечатление, че бях облечен, въоръжен, не мигнал. Той прекрачи през безредието на моята зимна бърлога, за да седне до мен.
— Привет, ювиги! — казах тъжно. — Много дни не си ме търсил за прочит или за тълкуване…
— Мисля… че Ирнике умира… — изрече след малко ханът.
— До вчера тя беше здрава! — извиках.
— Нощес я започнаха свивките. Преди време … Събраха се жени…
— Христе, помогни! — изправих се и се прекръстих. — А защо не съм чул викове нощеска, нали съм на трийсет крачки?
— Тя… не вика — тихо поясни Аспарух. — Тя… гледа с големи, страшни очи… Има упрек в очите й…
Ювиги скочи, улови ме за ръката и ме разтърси като безумен.
— Защо всяко раждане е ужас? — питаше ме с глас,! който не мога да предам. — Слушах, още дете, писъците на сестрите си… Майка си загубих петгодишен в такава заран на викове и кръв. Не разбирам: защо нашето начало трябва да бъде нечия нечовешка мъка?
— Няма нищо по-скъпоценно от живота, знаеш, затова и тъй висока е цената му — опитвах се да отговоря и на един свой собствен отколешен въпрос. — Види се, някой е длъжен да предплати това, че още един човек ще живее …
Аспарух не ме чуваше. Сякаш се движеше насън, той! внезапно излезе. Последвах го, съвсем забравил нощесните си премеждия.
Пред голямата шатра стоеше като страж майката на Иа и Пагане…
— Не влизай! нареди тя на хана. Вътре не е за мъже.
Двамата виновно се измъкнахме покрай кожената стена,! Долавях как цялото същество на Аспарух слухтеше.
— Тя ще умре, Велизарие… — прокоби глухо той. Слаба е да задържи живота в себе си …
— Ще оцелее, кълна се! — уверявах го. — Светът би свършил, ако от раждане се мреше.