— Мрат… — издума ханът. — При преселение родилките много мрат…
Сам не зная колко време бяхме стояли така, когато първожрецът разгърна входа.
— Детето ти не щея да се роди, ювиги! — обяви той със сурова тържественост. — Ела да се простиш с пресветлата!
По-нататък думите му заглъхнаха — над стана и над: реката се извиси самотен вик. Той (разбира се, така се чинеше на мене, твърде изтерзан през последните денонощия) дълго кръжеше из синевата между небе и земя, над леда, който в този миг се пропука, откърти се и с грохот тръгна по течението.
Бедната Ирнике вече бе издъхнала. Из ханската шатра бавно излизаха ония, които бяха се сбогували с нея. Аз бавно влязох на свой ред.
Спрях пред Ирнике, поклоних й се. За разлика от българите, целунах по наш обичай ръката й. Съвсем смалена в лице, господарката ми най-сетне изглеждаше честита.
Ие бе познала — в деня, в който погребахме Ирнике, буйно се отприщи ледоходът.
Всичко на брега беше полулед и полувода, а в тях се оглеждаше още студеното, но ярко небе.
Стоях високо над реката и гърбом към стана, откъдето дочувах бодра глъчка — народът се радваше на пролетното пробуждане. Наземи до мене, загърнат в дрипа, бе трупът на онова куче; не бях сварил досега да го заровя.
Копаех вяло, отвратен от цялото битие. Не усетих кога на брега е дошъл ханът. В жалейка — без знаци, без оръжие.
— Ти пък кому копаеш гроб? — попита ме той. Тръснах мълчаливо малкия труп в нозете му.
— Добро гонче щеше да стане… — равнодушно рече ханът. — Премръзна ли?
— В този трап, но по-дългичък само че, днес трябваше да легна аз, ювиги — казах мрачно. — Не зная дали за добро, сетих се да нахраня песа от паницата, оставена за мене…
Забелязах как при тия думи Аспарух изплува из своята хладна печал.
— Отрова — рече той. — Кого подозираш?
— Оногова, дето преди десетина дни ме улучи вдясно от рамото.
— По нас изневиделица мятат засега стрели словените.
— Стрелата беше със железен връх, българска… Докато говорехме, зарил бях кучето. Бръкнах се в колчана, подадох на хана въпросната стрела.
Познавах признаците на ярост у него — върху страните му изпъкваха бучки, колкото орех.
— Ела с мене! — заповяда ми ханът.
В мълчание стигнахме до шатрите на първожреца — те образуваха малко селце. Най-обширната бе къде по-богата от тази на хана.
— Привет на първия по мъдрост и знания! — викна Аспарух, за да оповести присъствието ни.
Полите на голямата шатра пропуснаха първожреца. Макар че не можех да го търпя след злокобната му присъда над Пагане, сега за първи път го погледнах, както човек — човека, толкова той ми се видя съсипан, грохнал, окаян.
— Кое накара ювиги хана да ме потърси през най-черните за всеки баща дни? — попита той, а очите му бяха пусти.
— Искам да ми отговориш кога денят ще бъде равен на нощта, за да обявя на народа след колко дни потегляме!
Първожрецът мълком си влезе, а подир това се появи, нарамил корав като греда свитък. Той го простря там, където земята бе най-пропръхнала, разви го и потърси с поглед слънцето. После най-ученият понагласи кожения чертеж, забоде в пресечката на множество черти желязна стрелка, проследи сянката и. И взе да реди върху друг пергамент непознати за мене знаци.
Смаях се: нима варварите имаха свое звездобройство? Че астрономията и по нас се смята за най-висшата наука — как бяха достигнали до нея хора безписмени? И наистина ли те нямаха писмо? Що за знаци рисуваше първожрецът? Загадъчна работа …
Ювиги ханът стоеше като истукан насреща му. Явно бе, че в очакване на учения отговор той мислеше за съвсем друго — тъй остър беше изразът му, че никак не бих го отнесъл към сметките на времето.
— На третия ден от месец дилом тотом, тоест, след двайсет и три дни ще настъпи равноденствие — твърдо каза жрецът.
— Сигурно ли е? — ханът прикова с очи бившия си тъст.
— Напълно — потвърди онзи.
— Питам, де… Понеже преди година ти пак беше напълно сигурен — злорадо му напомни ханът. — Знаеш ли, дъщеря ти умря не от смъртта си, о, първи всред мъдрите — жестоко продължи Аспарух.
— Ирнике не понесе твоята нелюбов, това я уби! — загуби самообладание опечаленият баща.
— Не е вярно! — опроверга Аспарух. — Моята нелюбов дойде за Ирнике след като тя бе осъдена; Ирнике трябваше да умре преди пролетта, понеже ти се закълна лъжливо в живота и. Съзнаваше, че ни лъжеш, нали?
Мислех си, че първожрецът ще рухне пред очите ни — изключено е човек да понесе думи като току-що изговорените. Но служителите на бога са мъже изпечени, забелязал съм… Първожрецът отвърна, като натъртваше всяка дума:
— Дължиш ми похвала, а не укор, загдето жертвувах своето дете за общо добро. Един хан, обвзет от сляпа любов, не можеше да принадлежи на делото си.