Севар заряза колелото, изправи се, преучуден.
— Ех че сте го измислили! — възкликна той. — Кой ще се бие насмерти заради плата? Един мъж, че и жена, все същото, се залага цял в боя, ако с това ще спаси челядта си, стадото, шатрата.
Вдигнах рамене в отговор. Вече май споменах, варварските съждения са мъчни за оборване, понеже имат за основа природния ред ма нещата.
Понеже довършихме работата си — натъкмихме колелото, — тръгнах си. Търсех Ие.
Навярно се досещате, че през изминалата зима бяхме се срещали с нея все по-често. Закачливите ни думи бяха преминали в свенливи целувки и така нататък. Давах си сметка, че в любовта ми към Ие тлееше непрегоряла жар от моето момчешко обожание към Пагане — вечната жена, за чийто ръст бях твърде малък…
Нейната земна сестра седеше на пролетен припек и окърпваше своите братчета. Трите момчета мирно чакаха да получат кое — шапката си, кое — своя вехт кожен калцун. И по-нататък, докато водехме важния за нас разговор, дечицата продължиха да клечат наоколо ни, а Ие — да ги кърпи.
— За чудо слънце, а? — подвикна ми тя вместо поздрав.
— Доживяхме до слънчице! — отвърнах.
Вече бях усвоил начина, по който българите разговаряха — ако изпитват мъки или болка, те ги премълчават, а общуват предимно, за да споделят радостта си.
— Още четири дни… — засмя се Ие, когато се разположих до нея. — Има ли при тебе нещо за вършене?
Не и отговорих — бях се захласнал по младата й хубост, в летежа на сръчните й пръсти, които аз несръчно (защото — пред свидетели) погалих.
— Добре ще бъде, ако днес-утре… говориш с майка ми — изведнъж, без усмивка, каза Ие.
— Бързаш ли? — пошегувах се, но Ие остана строга.
— Бързат… нещата — неопределено рече тя.
Вече не се шегувах и аз, изправен пред крачката, пред която всеки е изпитвал колебания.
— Не си готов, тъй ли? — погледна ме момичето със смесица от тревога, горчивина и нежност.
— Готов съм, Ие — казах доблестно. — Просто не знаех, че трябвало точно днес… Пожелай ми на добър час!
С бързи движения Ие сне от шията си муска и ми я окачи, а аз се опитах да изобразя цялата смелост, на която е способен един мъж.
Пред входа на износена шатра седеше старицата, майка на множество живи и погребани деца. Това, че единствена всред всички наоколо тя не правеше нищо, отпуснала ръце, загледана в прекрасния, пробуждащ се свят, аз отгатнах — майката на Пагане и Ие се готвеше не за път, а за смъртта си.
Седнах до нея, но не я заговорих веднага, защото си личеше, че мислите й са много важни. Дочаках тя да се обърне към мене и да ме подкани:
— Речи де!
— Вярвам, разбрала си, че дъщеря ти и аз… се обичаме… майко — подхванах уж отдалеко, но приключих напреки: — Дойдох да я поискам.
Старицата безгласно и беззъбо се засмя, без да отдели поглед от прекрасния, пробуждащ се свят.
— Аз и на нея думах, и на тебе ще река — не сте един за друг. Чужденец си… Ако утре ханът се счепка с твоя господар, ще ти свали главата и ето я, Ие — вдовица черна. А може да ти скимне и да избягаш при своите. Тогава? Пак вдовица.
— Ние с нея се кълнахме, майко — казах смирено. — Ако! трябва, пак да се закълна.
— В кого бога, а? — разсърди се старата. — Не й завъртай ума, чужденецо! Ие скоро ще бъде и за майка на малките. Аз няма да мръдна оттук!
Това, последното, старицата изрече така неоправдано сепнато, та не го и проумях.
— Потегляме подир четири дни — казах, сбъркан. — Из пътя ще имате нужда от мъжки гръб. Аз ще поема товара ви!
Както сам се слушах, обещанието ми прозвуча твърде, варварски, но старата упорито поклати глава.
— Не мога да склоня! — натърти тя. — Редеят жените на племето ни, а аз да дам момичето си на чужденец…
— Склони, майко! — това помолих не аз, а Ие, примъкнала се незабелязано.
Трите й малки братчета бяха я сподирили. Те стърчаха на десетина крачки и следяха развоя на годявката. Странно, нито обидният отказ на старата, нито враждебното слухтене на децата ме отблъснаха — имаше нещо дълбоко истинно във всичко това.
— Не бой се, че Велизарий ще ни зареже, майко! убеждаваше я Ие. — За чудо българин ще стане Велизарий …
Е, такова обещание не бях поемал, но и не опровергах думите на Ие.
— Виж колко яки са ръцете му! — тя завърна ръкава ми, а аз два-три пъти свих юмрук, за да изтъкна мишците си. — Виж му плещите, гърба!
— По-як ще дойде, дъще — вече по-меко отговори майка й. — Ще те поиска наш.
— Не щат ме — скръбно призна Ие. — Откак Тангра избра сестра ми, нашите мъже се плашат… Нали може и аз…
Ие не се доизказа, а мене настръхнаха космите.