— Не! — като опарена трепна майката. — Ти не си най-личната, най-одарената, най-първата! Съвсем, съвсем просто момиче ми е тя — припряно взе да ме уверява старата, сякаш бях й противоречил.
— Аз я искам тъкмо такава — казах, обвзет от жал към двете жени, млада и стара, които храбро воюваха против съдбата си.
— Ако искаш да видиш с живи очи дъщеря си булка, мале, дай ме на Велизария! — от душа я помоли Ие.
Старата помълча, отново потопила поглед в прекрасния, пробуждащ се свят. Ние — петимата — жадно очаквахме решението и.
— В час на слабост ли ме намери, дъще? … — продума тя. — Не, просто навреме спомена Пагане, милата Пагане!… Хубавата ми, гласовитата ми, изкусната ми! ..
И майката заплака. Тя плачеше без глас и дори без сълзи, но цялото нейно угасващо същество догаряше в тъй непреходна мъка, че нямах сили да я гледам. Сетне старата се сгръска, сякаш излязла от мътна вода, и рече достолепно:
— Давам ти я! Ие, разкатай прикята си!
Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а;навярно и воювала… Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.
23.
— Люде! — не високо, но особено отчетливо започна Аспарух.
Те бяха се стегнали преди зори, а сега прииждаха и прииждаха върху широкия пясъчен бряг пред брода, чието дъно се провиждаше чак до сушата оттатък. Нека си кажа. че и мене днес радваше тази гледка, позната ми от лани: деца на коне, трудни жени в колите, огромни вързопи, подновени дрехи … Всичко си беше по реда — премислено и свършено. Не се чудете, че аз вече бях глава на челяд — Ие и малките й братя. Не отстъпвахме по нищо на другите, готови за поход българи — и у нас всичко беше по реда си, а жена ми излъчваше бяла светлина, това иде от щастието.
— Люде! — повтори по-високо Аспарух, докато опашката на предългата върволица продължаваше да се точи към пясъчния бряг. — Аз искам да знаете защо днес опразваме без бой земята, където презимувахме, и защо отново се впускаме в неизвестен път…
До деня, за който ви говоря, бях отбелязвал превръщенията, предизвикани у Аспаруха от властта — предизвикани всъщност от страданието и отговорността. Но едва през него ден открих у господаря си още една, неподозирана черта — вдъхновение.
— Мнозина от вас — започва ханът — си викат: изкарахме сносна зима, тъй могли бихме да изкараме още много. За тия години ще струпаме глинена и дървена нова Фанагория, ще я браним от пришълци… Нали тъй разсъждават мнозина?
— Мнозина… — потвърди кавхан Авитохол.
— На кое да се опрем тук, българи, о какво да се задържим? — Ето, от тук из речта на Аспарух взе да искри вдъхновение. — Всички ветрове си дават среща из равнината на Големите реки, през нея върви, необгледно широк, Пътят на народите. Ако не днес, то утре по този път ще ни застигнат хазари или други и ще ни принудят към ново преселение …
— Докога? — извика Аспарух.
Човек би рекъл, че българите не от година, а от две десетилетия вече се реят из неизбродимата равнина, че поне девет пъти са били изкоренявани из своите ненадеждни поселища — такава болка съдържаше викът на хана: „Докога!“.
— Люде! — внушително изрече Аспарух думите, които никой българин не забрави до края на нашия път: — Аз търся за вас не земя, където да преживеем до следващата си разсипия и пак до ново изселване, а родина, където да останем завинаги!… Какъв покой, каква благодат има само в това — завинаги!…
Не си представяте що ще рече тишина над хиляда конници — бездиханна тишина. Със словото си Аспарух бе превърмал тяхното спасително бягство в съзнателно, придирчиво търсене — голяма мисъл! Всеки от хилядите сега я смилаше в ума си, тя щеше да бъде разумното оправдание на неговото тягостно яздене и яздене…
— Хмкхкх … — окашля се кавханът и повиши глас, за да бъде чут: — Нека попитам, щом потегляме пак. Ти, така, в себе си… знаеш ли каква земя търсиш? Или племето ни безкрай ще се лута, като избира за всяко зимуване по-малкото зло?
— Зная какво търся! — вдъхновено изрече ханът. — Уверен съм, че когато стъпя на тази земя, ще я позная! …
Народът нагази реката и — къде върху конски гръб, къде върху сал — се зае да пренася през мътнозеленикавите пролетни води потомството и имота си. А ние с Ие за кратко се върнахме там, където бяхме се обикнали — върху овършалата от човешкото всекидневие, но вече парясана поляна на зимния стан.
Не си въобразявам нищо по-унило от току-що опразнено варварско поселище — допреди часове там е кипял живот, а сега догдето поглед стига виждаш само огризки, смет, черни петна от угаснали завинаги огнища.