1.
Странно е, че от своя дълъг път с българите най-подробно си спомням описаната дотук година — навярно загдето тя бе първата от цели двадесет, та всеки неин ден ми носеше голям брой нови, неразбираеми или забавни случки, гледки, преживявания. Оттам нататък спомените ми донякъде се объркват, застъпват се или стават накъсани, или застиват без движение.
Яздехме и яздехме — в това поне съм сигурен, понеже винаги, когато не зимувахме, бяхме на кон. Вече яздех не сам или не само с Аспарух далече пред строя; през промеждутъците на службата ми при хана бивах неизменно със своето семейство.
През ранното време след сватбата ми аз свикнах, както младите мъже и жени от конния народ, да яздя, прегърнал Ие — беше почти удобно и твърде приятно. Зад нас се клатеха малките братя, на жена ми, с които също бързо свикнах — имах чувството, че те са ми деца, а Ие — тяхна майка. Вечер, докато разпъвах новата ни шатра (бяхме я стъкмявали заедно, като аз щавех кожите, а Ие ги съединяваше), жена ми извършваше набързо поне десетина различни работи — от доенето на кобилите и квасенето на млякото им в мехове до кърпенето на някоя протъняла дреха — и накрая, като се увереше, че братята м не само са се натъркаляли под кожусите, но са и дълбоко заспали, Ие сядаше насреща ми край огъня. Тя се усмихваше с всички зъби, сякаш зад усмивката й нямаше яхане от тъмно до тъмно и десетина разнообразни усилия по тъмно; тя поемаше от ръката ми тънките резени сухо месо, дъвчеше прибрано и не пропускаше да ми се усмихне между хапките.
Блажени вечери и нощи на нашата млада, щастливо сбъдната, плододайна любов! . .
Спеше целият стан, ако не броим болните, родилките и влюбените — влюбените се рееха всред угасващите огньове и скупчените спящи, между коневръзите и камарите вързопи те вървяха из заспалия стан без да ги стъписва стонът на умиращ старец или писъкът на кърмаче. Влюбените живееха нощем …
Месецът стоеше зад главата на Ие като нимбата на Богородица. Ие ме галеше откровено, без онзи неискрен свян, натрапен на ромейските жени от христовата вяра; Ие ме галеше и говореше в ухото ми:
— Най-много ще бъдат;нашите деца!…
Такава бе нейната мечта — скъпа ми Ие, сол на земята
— За какво са ни тъй много? — мърках аз, покорен.
— За да ги има, да не се свършат никога! …
Може би и на вас, както ма моите сънародници на времето, такива положения се струват неприлични; аз — кръвно привързан към варварското битие — се научих да вниквам в тяхната велика същина: единственото средство да устоиш в борба срещу безмилостната природа са многото деца. Тя сляпо ще изтреби две от всеки три, но за туй пък оцелялото трето ще бъде яко като желязо. То и ще продължи застрашения от изчезване род.
Яздехме и яздехме… Отмерваха хода на времето само — годишните времена — покрай Пътя на народите ту цъфтЯха дъхави драки, ту зеленееха тучните, ненагазени ливади, ту капеха мъртви листа, ту ръсеше есенен дъжд, който преминава в лапавица. Преобличаше одеждите си земята, сменяше цветовете си небето, неизменно оставаше едно: яздехме и яздехме.
През един от онези дни, които поради еднообразието си се сливат в моя спомен, докато бях напред заедно с Аспаруха нещо тълкувахме, чухме зад гърба си припрян тропот. Някакъв наш боец идеше към хана, а върху втория му кон се друсаше непохватно — защото бе с вързани ръце и вързани под конския корем нозе — млад мъж в нечисто бели дрехи.
(Запомнил съм случката, понеже този бе първият словенин, с когото размени думи при моето тълмачество хан Аспарух.)
Нашият конник ни настигна, дръпнахме се встрани и спряхме, а пороят на преселението течеше покрай нас. Дълги мигове ханът изучаваше чужденеца, а чужденецът — хана.
Нека опиша пленника ни, когото българския конник развърза и свлече от седлото, като с тласък го накара да се поклони на ювиги:
По ръст и по телесна сила чужденецът не отстъпваше на българите, но не беше костелив и жилав като тях, ами някак месест — той ми заприлича на добре охранено голямо дете. Детски бяха и неговите цветове: светлорус, светлоок, а кожата му — кръв и мляко. Косите на словенина имаха природната си дължина, меките като пачи пух мустаци и брада — също. Той носеше бяла риза от лен без украса, а на краката си — подложки от брезова кора, увързани с конопена връв. В сравнение с това чедо на природата, българите изведнъж взеха да ми се струват твърде стари, сложни, преднамерени във всяко отношение.
Докато ханът и чужденецът взаимно се изучаваха, нашият конник поясни:
— Призори, когато (случва се) стражата задреме… най-често призори ни изчезва по нещо: кобила, жребче, кожа. Ние с брат ми пък нощеска се престорихме на заспали и ето ти, изпълзяха из ракитака трима такивата — бели. Рипнахме ние, но те се не стигат, като елени бягат, ще знаете. А ние знаем, че не бива да ги гоним далече, понеже ей тъй не се върнаха мнозина наши. За добра слука този се препъна и ние — дръж!