Ханът отпрати с нетърпеливо движение боеца, който се оттегли оскърбен — беше се надявал на ханска похвала.
— Питай го кой е и от кои е? нареди ми ханът, без да снема очи от пленика.
— Кой си и от кои си? — попитах на словенски.
— Гостун съм. От добровитите — съвсем незачуден, дето говоря езика му, отвърна словенинът.
За моя почуда пленникът ни не издаваше никакъв страх. Той се наведе, разтри зачервените си от въжето глезени, разтри и китките си, натъртени от примката, и най-свойски седна, въпреки че пред него стърчеше на кон един владетел. Словенинът дори — със щедър замах, който ме разсмя — покани хана и мене да се настаним до него. А най-смешното беше, че ние приехме поканата му — така подразбиращо се стана то.
— Питай го кой е владетел на тукашните земи? — каза ми ханът.
— Кой е владетелят на тия земи? — попитах.
— Не разбирам — спокойно отвърна словенинът.
Той откъсна стрък трева и отегчено взе да я дъвче — искаше да рече, че му губим времето. — Не разбира — преведох на хана.
— Е, какво има за разбиране? — удиви се Аспарух. — Добре. Предай му, че искам да говоря с владетеля му, господаря му или там каквото има.
— Моят господар иска да говори с твоя — казах на словенина.
— Господар аз нямам — осведоми ме той.
— Нямал господар — преведох.
— Решил е да ни лъже — не повярва Аспарух. — Кажи му, че сам ще си бъде крив!
Вместо да преведа заплахата му, реших да внеса яснота в това взаимно недоразумение.
— Ювиги, не те лъже. Чел съм, че повечето словени наистина нямали господар.
— А твоята книга разказва за словенски князе…
— Щом толкова искате да говорите с нас — прекъсна го пленникът — ще стане!
— Тук ли да ви чакаме? — попитах го.
— Защо ще спирате? Ние всякак ще ви намерим. Словенинът се изправи, кимна ни и си пое — не по ивата утъпкана от нас, а напреки. Защо не измоли от хана да го освободи от плен? Защо не му отдаде челобитна почит? Ханът гледа озадачен подире му докато нечисто бялата риза не се скри във високите треви.
— Той каза, че щели да ни настигнат, за да говорим — преведох на Аспаруха, а той вдигна рамене.
— Не разбирам — рече на свой ред.
— Ставай, че окъсняхме! — разтърси ме Ие.
Двамата бяхме спали тъй тежко, че утринната гълчава, която предхождаше всеки наш ден в поход, не бе ни разбудила навреме. Взехме припряно да се обличаме, да скатаваме шатрата си. Ие товареше конете и помагаше на братята си да се изкачат върху вързопите. Между това върволицата почти се изниза; останахме към края й. Яхнала бе вече и жена ми, а аз все още нещо оправях, когато — на петдесетина крачки зад нас — зърнах словените.
— Бързайте напред! — наредих на челядта си, но Ие не се съгласи.
— Бързай и ти с нас!
Яздейки, извърнат назад, оглеждах словените. Не, не изглеждаха застрашително. Вървяха пеши, с пъргави, неголеми, но чести и гъвкави стъпки, които се равняваха на кон в лек бяг. Всичките бяха в нечисто белите си дълги ризи; всички — обрасли в русо или рижо. Оръжието им — лъкове, къси копия, стрели — бе изцяло от дърво.
Подкарах бързо сурата кобила, за да настигна хана. Покрай мене прелитаха лица и муцуни, носилки и коли — отдавна вече нищо всред българите не ме дивеше, защото бях се сживял с техния бит и неспирно движение. Свикнал бях и да намирам хана далече напред, изложен на всевъзможни засади. Когато го доближих през онази сутрин, той ме стрелна с насмешка:
— Няма нищо по-себично от честития човек — каза той. — Откак се сдоби с жена, разредихме и учението, и тълкуванията. Че и за потегляне окъсняваш…
— Прощавай, ювиги! — смотолевих. — Но след сватба е така.
— Твоята сватба ми показа — хладно вметна Аспарух, — че не си обичал истински… Пагане.
Обърках се от притеснение.
— Понеже Ие така прилича на… сестра си… да не би ти… — не знаех как да продължа.
— Никак не прилича, никак! — грубо отряза ханът,после се овладя: — Живейте в обич сто години!
Помълчах толкова, колкото налагаше приличието.
— Онзиденшният пленник не излъга, ювиги — казах. — Словените идат за разговор.
Ханът ме погледна и с изненада, и с доволство.
— Кажи на Севар да донесе знаците ми! Ще посрещна гостите ей там. А ти, Велизарие, се стягай пак — трябва да изуча и словенски.
— Че нали съм винаги с тебе?
— Не ми търпи сърцето да слушам, а да не отбирам — заяви Аспарух. — Пък и ясно е, че занапред честичко ще имаме работа със словените …