Застанахме върху малка хълмчинка: ханът, съветът, десетина чиготи, както и аз — тълмачът. Аспарух носеше ханските си белези, в земята бяха забучени прътите с конски опашки.
Българският народ си вървеше, а успоредно с него, но доста по-бързо крачеха словените. Те бяха деветмина мъже, млади и стари. Не можеше да се познае кой от кого е по-важен, защото нямаха никакви отличия.
Словените пъргаво изкачиха хълмчинката и се озоваха срещу хана, когото разучаваха с грейнали от добродушно любопитство очи. Иначе — нито поклони, нито думи за почит. Забелязах, че Аспарух не улучваше как да се държи, тъй необикновена бе за него тази среща.
— Аз съм Радил, знахар на повечето добрити — изведнъж проговори на сносен ромейски един от старите словени. — Нашето момче ни обади, че си искал да говориш с нас. Ето ни, дойдохме.
— Откъде знаеш ромейски? — изуми се ханът Старият протегна крак, придърпа ръба на ризата си — над глезена му тъмнееше два пръста широка вдлъбнатина Протегна към хана и ръка. Същото.
— Бях роб у ромеите — обясни той без болка и злост. — Шест години гребах по катъргите, докато нашата не потегли за Симферополис. Оттам нататък, сещате се — бягство, както всяко бягство.
— Седнете! — покани гостите си ханът и даде знак да им бъде поднесен кумис.
Словените насядаха безредно, но всеки се стремеше да бъде по-близо до българския хан. Отпихме едновременно, при което си пролича колко много струваше на чужденците да преглътнат.
— Аз и моят народ — започна внушително хан Аспарух, — преминаваме през тукашните краища. Само преминаваме. На мене ми е чудно защо словените ни гледат с вражда, защо крадат от нашето. Ние с нищо не сме ви напакостили…
— Не е вярно! — прекъсна го бившият ромейски роб. — Конете ви нямат брой, те пасат тревата и напиват водата ни. Тропотът на вашия строй, огньовете от нощните ви станове тревожат дивеча и птиците из земите ни.
— А защо тия земи да бъдат ваши? — строго попита хан Аспарух. — Къде ги границите на държавата ви, че и къде я и самата държава? Дори владетел си мямате.
С такива думи ювиги изрази цялото превъзходство на една държава над всички недържави.
— Важното е, че сме премного! — гордо заяви знахарят. — Ти ни говориш, че само сте преминавали. Без вражда… Но ние отдълго чуваме, че българите са народ конен и военен — ваш поминък била войната. Знаем ли кога срещу кого ще се нахвърлите?
— Ако ни смятате за врагове, излезте на бой, както се полага! — взе да кипва ханът.
— Защо на бой? — зачуди се старият словенин. — Ти май ни се обиди, но разсъди по справедливост — кой се радва на неканени гости? А? Може и да нямате лоша мисъл, а все пак без вас беше по-добре. Покойният ми дядо говореше тъй: конните народи са велика беда. Прав излезе.
— Вече казах: преминаваме и толкоз.
— Е, като се махнете оттук, ще вървите върху земята на други наши родове и племена.
— И оттам ще преминем. Земята не е все на словените, я!
— Както се знае, все на словените е, ако вървиш към Заник.
— Искам да разберете! — наведе се Аспарух към своите гости. — Аз мога да направя само две неща — да остана тук или да премина. Предпочитате второто, нали?
— Предпочитаме съвсем да не беше идвал — дружелюбно рече старият словенин.
Забелязвах, че нетърпението на хана расте. У него то обикновено припламваше в гняв, а не биваше да дразним словените. Един бог знаеше колко години още имахме да вървим през техните предели.
— Добре — намесих се аз, за да предотвратя настъпващата буря. — Ако започнем да разменяме с вас, ще ни оставите ли на мира?
— Да разменим, викаш? … — Старият се обърна към своите, които досега, понеже не отбираха, ромейски, бяха присъствували с безразличие на разговора. — Ще разменим!
Чувал бях, че словените много обичали размяната, плащали честно, дори щедро. Бившият роб сега тихичко се съвещаваше със съплеменниците си, които внезапно се оживиха. Очите им лъснаха, а ръцете припряно извършваха ония малки движения, с които хората, лишени от писменост, обикновено смятат.
— Можем да ви дадем просо и жито, платно и върви от коноп — заяви старият. — Искаме ща вени кожи и железни върхове за стрели.
— Оръжие не менявам! — отряза ханът.
— Ето, виждаш ли! — огорчено възкликна старият. — Мислите само за война, а на нас то за лов ни трябва.
— И за засади също — подчерта ханът.
— Щом почнем да разменяме, вражда вече няма — усърдно го зауверява старият знахар. — Ако нещо ви изчезне на наша земя, голям грях пада върху добрите, тежко нам!
— И всички словени до края на света ще ми станат приятели, тъй ли? — възхити се Аспарух от толкова леко постигнатия сговор.