— Ти пък! — отби старецът. — Всеки род по нас е сам за себе си. С всеки род трябва да се сговориш поотделно…
2.
Яздехме и яздехме…
Непосилно ми е да предам преизобилното съдържание на многото пролети, лета, есени… Яздехме и яздехме, спирахме за нощуване или за цяла зима. Пътьом се раждаха деЦата ни, из пътя се закрепяха върху седлото, порастваха, ако не ги улучеше редушка…
Яздехме пряко пространството и през годишните времена. Менеше се не само светът около нас, но и самите ние.
Годините отнемаха блясъка на очите и косите ни; ветрищата изсушаваха гладките ни някога лица; върху тях — от взиране в далечината — се вдълбаваха горчиви гънки.
Ако някой фанагориец ни видеше шест години след началото на нашето преселение, би ни ожалил.
Бяхме проредели. Нямаше вече старци във върволицата от млади и зрели яздачи — старите бяха оставили кости из равната безбрежност; намалели бяха жените ни — малко жени издържаха раждане и кърмене на път; нерядко гледах мъже с дребни деца на ръце върху седлото пред себе си, зад себе си — мъжете несръчно бранеха живота на осиротелите.
Беше тежко.
Някъде из нашия все по-унил път ханът съвсем млъкна. Когато яхах до него, той не ми продумваше по половин ден, или напрегнато вторачен напреде, .или забил поглед в крачките на врания си кон. Ако речех да се върна към строя при Ие и децата, Аспарух не усещаше, че го напускам.
На минаване покрай челото на похода ни вече не отбелязвах това, което доскоро все още отбелязвах — досущ побелял, макар и строго държелив бе сега първожрецът, силно посивели — кавканът и таркан Севар… Старееха хората ни от усилия без отдих, от недоимъка и честите загуби на свои близки.
После плисваха есенни дъждове, после се извиваше снежна виелица… Оределият наш строй спираше при поредната река, която едва-едва отгатвахме през фъртуната.
— Сприиииии! — чувахме металния вик на хана. — Ще зимуваме…
Не яздехме. Бе зима.
В широката шатра, където всяка завивка, дреха и съдина бяха изработени от четирите ни ръце, спяхме с Ие. Не както преди, прегърнати. Сега между Ие и мене имаше разстояние; там — за да ги окътаме по-добре от две страни — като в гнездо се гушеха децата ни, четири …
На събуждане не спрях очи върху жена си — добре позната жена. Дори насън — със следи от грижа по челото. Дебнешком се изхлух изпод мечата кожа, която добавих над завивките на малките. Обличах се най-тихичко, но Ие все пак ме усети. Без да мръдне, прошепна ми:
— Хапни преди да се запретнеш! Не искам да ги будя, храни ги сънят …
— Не съм гладен нещо — излъгах я, а тя се направи, че вярва.
Излязох навън. Тук и там между шатрите вече се появяваха и други мъже. Всеки мълчаливо се заемаше със задачата на тежкия си ден — вече описах задачите на дните ни.
Станувахме на брега на голям речен разлив — безброй ръкави — обрасъл в ръждивочервени ракитаци, единствен жив цвят всред мразовитата белота. Лед бе сковал водите.
Както при всеки стан, отново бях разпънал шатра до ханската. Услушах се. Ханът май още спеше. Награбих пласт кастрена шума и влязох при моите коне.
Не изглеждаха добре чудесните ми иначе добичета… Недоимъкът сякаш беше ги оглозгал, та гръбнаци и ребра се провиждаха под кожата им, загубила летния си лъсък. Нали сега нямаше кой да ме гледа и пред кого да се правя бодър, седнах при конете, чувах стръвното им хрупане, наблюдавах бледата пара, която изпускаха ноздрите им, взирах се в печалните им, тъмни очи, които разбираха страха ми — ще издържим ли до пролет?
Да, в това бях се превърнал аз, Велизарий, син на константинополски патриций — превърнал се бях в угрижен баща и отруден стопанин… Животът ме смля така, че и моята родна майка не би ме познала.
Оттатък, в шатрата на челядта ми, кисело проциври дете — май беше дъщерята, двегодишна.
Опитах се да отгатна по гласеца й дали не се е пробудила нездрава, зимата беше бич за дребните деца. Плачът продължи, усили се, та отидох да видя що става:
— Пагане май има треска … — каза жена ми.
Тя се стараеше да не издава тревогата си. Седеше, кърмейки най-малкия ни син, а момиченцето бе заровило глава в скута и, скимтеше като бито кутре.
— Негли е редушката!… — вече с нескрит страх издума Ие. — Мед и горещо мляко!…
— Медът свърши — прошепнах виновно. — Пред пролет свършва всичко.
— Измоли, намери!…
Усетих, че Ие е в края на силите си. Тънките й ръце безволно ровеха завивките, загръщаха децата ни. Приличаше ми на орлица с пречупено крило, която отчаяно брани пилетата си.