Отчаяно и без надежда — нали точно преди година, пак през такава заран на лют студ умря по-голямата ни щерка, веселата като катерица Севине. Тогава бях стиснал зъби, преглъщах без ропот болката си — как да роптая, когато губехме едва първо дете, а десетки хора наоколо бяха заровили кой три, кой повече? Но долових, че с тази първа загуба Ие се промени — необяснимо се промени тя към мене, сякаш аз носех вина за смъртта на нашето момиче. А какво ли би станало, ако… Христе, смили се над дечицата ми! — помолих се мълчаливо на един бог, с когото от гоДини взаимно се бяхме забравили.
Истина е, че — бидейки нещастен — човек се озлобява при среща с чуждото щастие. Но много по-страшно е, когато — бидейки нещастен — виждаш често наоколо си чужди злочестини. Тогава ти се струва, че пропада светът и в него не е останала пролука за надежда.
Така и аз през онази зла заран, като се влачех из стана да търся мед, забелязвах все едно и също: с какъв труд и мъка преселниците се силеха да залъжат глада си… Ако се случи — недай боже! — по-длъжка зима, ще окапем съвсем, рекох си.
Макар и мразовито, станът беше се разшавал. Тук някой, домъкнал сух ракитак, се опитваше да препече жилав къс дивеч върху бързия му пламък; там друг извличаше с пъщкане труп на умряла отглади кобила от шатрата за конете. Рибарите трошеха с камък леда, забучваха въдици и се оттегляха на завет — свистеше тънък, противен ветрец.
Един рибар, млад мъж, вдиша нос, подуши вятъра.
— Извърта се откъм юга — обяви той. — Малко остана! Другите не му отвърнаха, загледаха се към реката.
— Мед да ви се намира? — питах аз наслуки всеки срещнат. — За болно.
— Ех че го рече! — присмиваха ми се в отговор. — Всички сме негли като тебе, болни си имаме, а не мед…
— Велизарие, ела да тълмиш! — извика ме някой.
Там, където около стана ни вардеше стража, бяха пристигнали неколцина словени. За нас отдавна те не бяха чудо незнайно; опознали ги бяхме от трайната вече размяна с тях или от кратките ни схватки. Но словените, които дойдоха през въпросната заран, изглеждаха тържествено в големите си кожуси и омотани в няколко пласта платно, наглед дебели като греди крака.
— Бог здраве да дава! — поздравих ги.
Те ме стрелнаха с необяснимо високомерие. Бяха все снажни мъже без гугли. (Вече бяхме научили, че у словените само робът ходи с покрита глава — свободният човек е непременно гологлав. В израз на това, че нищо не може да бъде над главата му. Ни господар, ни дори гугла.) По веждите и мустаците им блестеше скреж, навярно дълго бяха вървели към стана ни.
— Кой е най-големият всред вас? — без да отговори на поздрава ме запита (както винаги) най-старият, който всъщност не беше стар.
— Ювиги хан Аспарух — заявих. — Господарят на българите.
— Аха — каза словенинът с рижата брада и почти бели очи. — Чували сме, идете откъм Изгрева. Оттам иде всяка напаст — скакалците, фъртуната, конните народи. . — И внезапно ми заповяда: — Води ме при вашия хан!
При все че бе ранна утрин, заварихме Аспаруха зает, той помагаше на Севар и синовете му да дълбаят лодка. Този начин — корито от един дървен къс — бяхме научили из пътя, от словените. Аспарух и Севаровите синове тесаха с брадва дългия пън, а самият Севар, запалил насмолена главня, прогаряше с нея вдлъбнатина в пъна.
— Щом се махне ледът — взе да ми обяснява Аспарух, за когото гостенинът също не беше чудо незнайно, — ще я пуснем.
— Дойдохме да ви кажем, че тия острови, реката и земята са наши! — спокойно се намеси на свой език в разговора ни рижият словенин.
Само ханът и аз разбирахме езика му, затуй трепнахме при тия думи; Севар и синовете му продължаха да се бъхтят по еднодръвката.
— Земята и водата са на всички! — бързо схванал положението (понеже то се повтаряше твърде често за нас), с тежест заяви хан Аспарух на сносен словенски.
Вече споменах, че откак пое властта той многократно беше ме дивил с превръщанията си — през оня ден Аспарух мигом се превъплъти от дървар във владетел.
— Народът ни не е нагазил вашите граници — продължи ханът. — Той зимува върху ничие място.
— Ничие ли? … — възнегодува словенинът. — Наоколо са най-големите ни риболовища, само чакаме да цъфне пролет и реката ще побелее от ладиите ни. Че нас тази вода ни храни!
— Колцина сте? — без да влезе в спор, попита Аспарух.
— И да знаех, нямаше да ти кажа! — злобно отби словенинът. — Правиш си сметка да ни връхлетиш, да изтрепеш кого ти очи видят!
— От ранна зима сме тук, кому сторихме пакост? — намесих се и аз.
— Пречи ви зимата, ето защо… — с растяща враждебност заключи словенинът. — Затуй дойдохме да ви кажем — Щом времето отпусне, махайте се! Иначе има да патите — сто пъти повече сме от вас!