Забелязах, че ханът с мъка превъзмогна обидата си. Той мълком се повъртя около лодката, където нашите мъже работеха, преди да отвърне:
— Ние така и смятахме, да се махнем напролет … А дотогава, ако искате, да разменяме.
— Може! — светнаха бледите очи на рижия. — Ще обадя на нашите, ще дойдем… — Но не пропусна да повтори натъртено: — Само че — още месец. Оттам насетне да ви няма! …
3.
Минаваха дни, живеехме — аз и Ие — във все по-силна тревога: малката не оздравяваше. Напусто жрецът на рода, почти глухият, добронамерен Угаин й баеше всяка вечер, а заран я наливаше с отвара от целебни треви. Дъщеря ми гаснеше — виждах с очите си.
Отначало с креслив упрек, а по-сетне отпаднало Ие за кой ли път се обръщаше към мене: „Мед намери!“. Безнадеждна заръка! Из стана от месеци нямаше дори просо за кърмачките; хората пестеливо дояждаха сушеното месо, а ония, които вече бяха го дояли, колеха по някой измършавял кон — жили (и кости.
Самата Ие, изпосталяла (неузнаваемо, едва смогваше да накърми най-малкия ми син. Към бълнуването на болното се нанади гладният хленч на кърмачето — зловещи звуци, които не ни даваха мира ни дене, ни ноще. Ако аз ги усещах като нетърпима болка по цялата си кожа, какво ли бяха те за Ие? И защо жена ми — смъртно угрижена за нашите деца — през ония ужасни дни взе да ме поглежда с повече от упрек; гледаше ме с омраза? Сякаш едва тогава, години след сватбата ни, Ие разбираше, че е поверила себе си и децата си на мъж негоден, на мекошав, замаян чужденец. Нейното упорито „не намери ли мед?“ ме преследваше като обидна подигравка, гонеше ме из шатрата ни.
Навън бе резлив мраз, но слънцето вече се издигаше. Тук, доста по на юг, отколкото бяхме зимували първия път на открито, пролетта идеше по-рано. По пладне от храстите бяха почнали да се отцеждат капки. Ледът посивя.
Подир посещението на ония словени към нашия стан се запримъкваха по трима, петима или десетмина от тях, нарамили каквото имали за разменяне. Те клякваха на неголямо разстояние от стражата, клечеха и търпеливо чакаха българите да им предложат или да им поискат размяна. В това време;някой от нашите грабваше кожа, кожух или меден съд, упътваше се към слозените.
Не обичах да се меся в търга им. Българи и словени не отбираха езиците си, те си говореха с движения, при което всяка страна безшумно, но въодушевено хвалеше своята стока. След това един улавяше и своята, и чуждата, избрана от него стока. Онзи, ако се съгласяваше на размяна, също хващаше освен своята и стоката на другия. Следваше къс вик, при който всеки от двамата мигом пускаше собствената си вещ, оставайки само с придобитата в ръце, като бързо отскачаше назад, за да избегне недоразумение. Ей така смехотворно търгуваха варварите, а аз ги гледах отдалечко, дано не ме забъркат в неразбраните си, разгорещени срещи. Беше ме довела тук надеждата да намеря мед.
Също настрани бе седнал стар словенин, който блъскаше в торбата си току-що придобита меча кожа. Коленичих до него и понечих да разтворя с две ръце тази торба, та да прибере по-лесно своята покупка, а словеминът я дръпна зад гърба си и за по-сигурно седна отгоре й.
— Аааа, де! — сопна ми се той и оголи рехави зъби. — Взето — дадено!
Бях се изправил обиден.
— Стискай си сплутата кожа! — рекох с презрение. — Исках да ти помогна като ма човек…
Тъкмо да си вървя, онзи ме улови за пеша:
— Стой, човече! — каза умолително. — Сбърках…
И старецът, много одърпан старец, измъкна из пазвата си дървени свирки, нашарени, изрязани. Протегна ми едната.
— Какво даваш? — попита ме, докато я въртях в ръка. Откъснах сребърно копче от дрехата си, подадох му го.
— Само че не свирка ми трябва, а мед — рекох.
— Бива! — засмя се той доволен, лъскайки копчето о полите на кожуха си. — Ще намерим и мед. Утре.
— Разправят твоите — отпусна се най-после сърцето ми, — че тези води ги хранели, пък не знаят името им…
— То… тукашните води нямат ни брой, ни име… — проточи старецът. — Ръкави и ръкавчета, острови, плитчини, а най-паче ракитак. Ех!… — той позамълча, защото се колебаеше дали да ми похвали спорните с нас води, но все пак продължи: — Сам бог е избрал тия места …
Поогледах се. Сняг и лед, и ръждивочервена суха тръстика.
— Нищо не чинят — рекох.
— Ха, не чинели! — оскърби се словенинът. — Я, кажи ми защо тогава тук ще се сбират да снасят и мътят птиците от цял свят? Защо тук приижда рибата от всички моря да хвърля яйцата си? Не чинели били нищо тия…
— ……ееееее! — чий беше този смразяващ вик?