Зарязах стареца насред дума и свърнах към стана, откъдето вече отчетливо идеше гласът на Ие.
— Велизариееее!
Тичах по посока на вика: предчувствувах зло. Насреща ми между две шатри се показа Ие. Гологлава, с изхлут на едно рамо кожух, тя притискаше към гърдите си малката.
— Умря детето… — каза Ие със странно сковано лице, със сухи очи.
Потресен, разгърнах вързопа, който тя държеше. Дъщеря ми бе мъртва наистина.
Вместо Ие, заплаках аз, като се силех да изтръгна от безумната прегръдка на жена си малкото трупче. О, не! Жена ми така бе се вкопчила в него, тя така не чуваше ни мене, ни никого наоколо (насъбрал се беше народ), че внезапно ме подкоси ужас, по-тъмен от мъката ми — нещо ставаше с Ие! …
— Дай ми го! … — говорех й през плач. — Дай, ще се погрижа аз! … Ие, ела на себе си, имаме деца, Ие! …
Тя остана глуха. Жена ми вървеше през навалицата с вдървени нозе, несвястна. Хората й правеха път. Аз я сподирих, прегърнах я през рамо, мъчех се да я извлека от безумието, което я тласкаше нанякъде — накъде?
На другата вечер, съвсем замаян след денонощието, през което напразно бях се силил да върна жена си към разум! довлякох се до шатрата на хана. Чиготът ме пропусна, разгърнах входа й и влязох. Ювиги седеше пред парче пергамент, а перото му бележеше нови черти по него.
— Седни, Велизарие! — покани ме той. — Днес разпитах някои словени за тукашните места. Представяш ли си? Реката отвъд ръкави и блата била Дуна. Така си и мислех …
— Дуна е Истър… — прошепнах несъзнателно. — Ромейската граница!…
— Не ще пуснем конете си през границата — говореше уж на мене, а всъщност на себе си ханът. — Покрай Дуна навярно ще ни застигнат пратеници на василевса за нов договор… Какво ти е, Велизарие?
Вдигайки поглед от пергамента, Аспарух бе видял лицето ми — бил съм страшен, изглежда.
— Ювиги — отговорих със сухо гърло. — вчера умря дъщеря ми…
— Нека Тангра я приеме там, където няма ни мраз, ни мъка! — изрече Аспарух полагащото се заклинание.
— Ювиги — продължих аз още по-задавено, — боя се, че Ие е загубила ума си… От вчера се е вкопчила в мъртвото, ни Пие, ни яде, ми спи… Не ми дава да погреба детето ни, ювиги! … Само ти, невям, можеш я уговори. Ела, жив да си!
Ханът прехапа устни, уплашен от моите налудничави думи. Наметна се как да е, излезе с мене. Навън бе светло, грееше вълча месечина. Клекнала пред нашата голяма шатра, хрътката ми виеше също по вълчи — на умряло.
Вътре в шатрата седяха братята на Ие. Това вече не бяха дечурлигата, които получих в зестра по сватбата си; полумустакати юноши, личеше си, че днес-утре ще станат конници за пример. Но сега тримата мълчаха скръбно, всеки взел в скута си по едного от дребните ми синове, и плахо гледаха към сестра си — нали за тях Ие беше и баща, и майка.
Ие не бе помръднала от вчера, когато я доведох дома; тя притискаше о посталата си гръд мъртвото, а очите й — широко отворени — не мигаха.
— Ие! … — повика я хамът като приседна до нея.
И повтори меко, почти нежно, както не бях го чувал от години:
— Ие, бедна Ие!
— Дошъл е при тебе ханът! — поясних отчаяно, защото тя пак не бе пошавнала. — Ювиги иска сам да погребе нашето дете..
— Ювиги! — трепна като пробудена жена ми.
Тя с огромно усилие се обърна към Аспарух, а на мене ми се стори, че при това тялото и ще се строши — тъй ледено скована бе проживяла цяло денонощие.
— Ти ли дойде за детето ми? — боязливо попита Ие Аспаруха.
— Дай ми го! — каза й той меко.
Ие подаде детето ни на хана. Аспарух го пое като нещо скъпоценно.
— Ще го отнеса там, където си почиват в блаженство всички наши, сломени от похода ни… — с тиха тържественост обеща ханът.
Тримата братя на Ие понечиха да ни последват, но аз се плашех да я оставя сама.
— Пазете нея! — наредих им.
Двамата с хана прекосихме заспалия стан, изпълнен с вой на гладни куЧета и пръхтене на гладни коне. Аспарух вървеше пред мене с лекичкия товар на ръце.
Бяхме се упътили извън поселището. Ледовете досущ тъмнееха, вече се очертаваха безбройните речни ивици. На брега, от който до ден-два щеше да се откърти ледоходът, ханът спря.
Аз коленичих върху сбития сняг, извадих ножа си и започнах да копая гробче. Аспарух стоеше, втренчен в необгледните тресавища.
Копаех яростно, сякаш очаквах моята мъка да се изпари заедно с белите струйки, които се издигаха от тялото ми. Копаех без да проговоря; проговори зад мене ханът. В онази страшна нощ гласът му бе най-страшното — бездушен, далечен, той като че ли струеше от немигащите звезди:
— Противих се дълги години… Поличба, каза първожрецът, а аз не исках да вярвам, че Тангра ме е прокълнал; да не създам нищо — ни челяд, ни държава… Народът ми измира, загдето го поведох в непосилен път и му обещах своя земя, а там покой… Навсякъде слушаме все същото: махнете се, вървете другаде! Защо тъкмо нам Тангра; отказва благото, дадено на последната земна твар — защитено леговище, свое място под слънцето, където в мир да откърми и отгледа потомство… Мрат децата ни — нестоплени и недояли. Съхнат от жал българските майки. Къде го тогава бъдещето на народа, преминал през всички изпитания, за да спаси бъдещето си? . . Няма ли да се сбъдне прозрението на моите врагове: сам конник без земя, без дом, без племе…