Бях престанал да копая. Гледах с уплаха този иепоана1 обсебен — несретника, когото гонеше сляпа орис. Винаги бях се уповавал в сполуката ни, понеже начело на нашия поход яздеше хан Аспарух, пример за боец и вожд — такъв го виждаха очите ми. Сега ми се счини, че снежната равнина се обръща с дъното нагоре — ханът бе изтървал юздите на своята дълго крита безпътица.
Не биваше!
— Ювиги! — заприказвах аз объркано, сам съсипан и невярващ. — Не се оставяй да те надвие умора, опази вярата в себе си, ювиги! Що ще бъде с българите, ако ти се предадеш? Ще сполучиш, трябва да сполучиш! Спомни си своята клетва пред смъртния одър на баща си, спомни си сетните думи на Пагане! …
— А защо ни ювиги хан Кубрат, ни Пагаме ми помагат? прикова ..ме Аспарух с очи, които святкаха по вълчи.
— Твоята сполука е напреде, струва ли си да се отречеш от нея пред прага на сбъдновението й?
Той мълчеше. Страшно ми беше да го гледам така — вперил очи в пустошта и с моето мъртво дете на ръце. Поех трупа. Целунах студеното челце. Положих дъщеря си в гроба и трескаво взех да я заривам. Аспарух все мълчеше, а аз долавях с цялото си същество, че у него сега нещо клокочи, че то ще избликне, неведомо за всички нас.
Тогава, през онази тъй неповторимо и необяснимо съдбоносна нощ, върху оцъкленото небе, всред премръзналите звезди изведнъж прелетя една падаща — тя начерта отчетлива диря преди да угасне над главите ни.
— Опашата звезда зиме… — промълви ханът. — Такова няма.
— Има! — разридах се, изчерпан, злочест. — Това бе знамение, ювиги … Закълни се в душитена мъртви и изчезнали, че ще продължиш да търсиш нашата обещана земя…
Аспарух се сепна, оборавен. Избликът на отчаяние бе преминал, ханът пак изглеждаше обичайно — твърд и затворен, овладян.
— До равноденствието има трийсет дни. Утре предай на хората да се стягат за път!
Както биваше често, събуди ме в предутрото шумът на стана. Скочих аз тутакси, някак засрамен — другите вече нещо вършеха, докато бях спал. Облечен как да е, напуснах шатрата. Току пред нея братята на Ие майсторяха нови седла за конете си — старите им бяха умалели.
— Нека ви спори през целия ден! — пожелах им, а те късо отвърнаха:
— Дано!.
Готвех се да потърся хана, който навярно беше всред хората, дето се стягаха за пролетното ни потегляне. Странно, през казаната утрин не видях тия хора — както обикновено — навред из поселището ни. Станът бе опустял, сякаш парясан. Къде се дяна народът, дето до снощи пъплеше гъсто между шатрите, зает с всекидневните си тегоби.
Лутах се от шатра към шатра, когато внезапно съгледах тълпата, иначе казано, същият народ, който днес по незнайна причина бе зарязал усилните си пролетни работи. Защо? И защо той — народът — пристъпваше като един човек в една посока, стиснал челюсти и пестници, сякаш отиваше на бой.
Понеже от месеци не бях виждал българите наедно — както бива в походния строй, — ами пръснати, веднага отбелязах колко беше ги изнурила зимата. Хората ни бяха измършавели, посърнали, прежълтели, в окъсани и протънели дрехи. Нямаше у тях дори помен от онази решителност, от твърдостта им, която ме караше да се чувствувам негоден за истински варварин. Днес те ми заприличаха на побегнали роби или изкопчили се от халката каторжници — Целият им вид издаваше безсилна мъка. Какво ли не прави от човека една едва превъзмогната зима, особено ако тя е била шеста-седма зима на насилие преселение!
Стъписах се не на шега. Всяка тълпа носи в себе си не определена заплаха, пък тази тълпа ми се стори открито заплашителна. Що се случваше с българите? Бунт ли?
Остатъка от пътя до ханската шатра взех почти на скокове — търчех като гонен, стараейки се да избиколя човешката река, която течеше властно и неотвратимо в същата, посока.
Аспарух назуваше ботушите си, вече не само облечен, но и сресан, умит; всред българите ханът се показваше винаги в пълен ред — за пример и упование.
— Ювиги, става нещо! — изтърсих подплашен, без да поздравя. — Народът вкупом иде насам, разбунен е…