Ханът ме погледна втренчено. Усетих как мислите му се пръснаха при злата изненада, после — как той напрегнато ги събра.
— Възможно ли е? — сам се попита Аспарух и сам си отговори: — Не ме отмина …
Той замълча, свел очи. Чинеше ми се, че се готви като за скок. Посегна да запаше по привичка меча си, но ненадейно го захвърли върху постелята.
— Да вървим! — рече просто. И излязохме.
Навън, докъдето поглед стигнал, стоеше народът. Колко малко са жени и старци всред племето! — помислих си. Наистина, плътна навалица от мъже — млади и зрели; нарядко — момичета. Българите не говореха и съвсем пък не крещяха. Едва уловим ропот, сякаш предвестник на наближаващ порой, идеше до слуха ми.
Ханът направи няколко крачки към множеството и спря. Веднага си дадох сметка, че той не ще отстъпи ни педя назад, така — застанал нашироко — се изпружи Аспарух и заби пети в мократа пръст.
Из шатрите си бяха наизлезли ханските първенци. От мене не убягна, че внезапните събития ги развълнуваха по разному — от злорадо до уплашено или до мрачно отчаяно. Сановниците образуваха зад хана си рехава редица, о която несмалко не опря чело прииждащата тълпа. Задържа порива й изразът на Аспарух — хладно решителен.
— Слушам ви! — заяви спокойно ханът.
По това, че някои от предните редове се извърнаха към стария вече Докс (моя страж от Херсон и обратно преди години), сетих се — той трябваше да говори от тяхно име. А почитаният от всички воин не знаеше как да захване; той притеснено подъвка мустак преди да се отприщи едносложно:
— Ювиги… не можем повече!
— Не можете или не щете? — попита ханът.
— И не можем… и не щем! — събра смелост за смел отговор Докс. — Напусто е… Ако би стояли да браним Фанагория, по-малко мъртви щяхме да дадем. Мъжете можеха и да изгинат, но жените биха наплодили други мъже… Виж ни, ювиги! — извика той. — Докато си намерим земя, ще бъдем не народ, а войска само! Затова ли…
— Нека спрем, ювиги! — пробивайки си път напред, прекъсна го съвсем млада жена, нехубава и жилеста като момче. — Завинаги да спрем тука.
Долових с ужас, че ропотът наоколо ни се усилва, а тълпата нестройно се залюля. Направих неволно движението, което всеки оръженосец дължи на господаря си: улових дръжката на меча, за да го изтегля. Но ме вцепени погледът на две горящи в чер огън зеници — очи на прегладняла, загубила малките си вълчица: Ие!… И тя ли? — помислих c — Защо не — и тя! Кого ще сгреят постигнатите висши цели, ако овдовее и осиротее човекът, ако…
— Люде! — високо заговори в това време Аспарух. — Надявах се, че сте разбрали — ние нямаме нито броя, нито силите да застанем върху Пътя на всички народи! На север от него земята е мразовито и ялово тресавище. На юг от Дуна владее василевсът. Нам е дадена една посока напред!
— А откъде пък сили за това напред? …
— Знаем ли кой вече е застанал на пътя ни към Заник? …
— Тук ще съградим нова Фанагория! — кресна някой яко.
— От кал и от ракита ли? — опита се да го вразуми с разумен въпрос ханът, но българите не чуваха.
— Ако ни връхлети нов народ, ще се бием!
— На бой сме обръгнали …
— Това ще бъде не държава, а чергарски стан! — опитваше се да надвие растящата гълчава Аспарух.
Гласът му се удави в нея. Без да изтърва от погледа Ие, (за самата Ие аз сега не съществувах, жена ми беше се превърнала в частица от огромното метежно цяло), усещах как навалицата се сгъстява, натежава. Задните й редове налегнаха предните, тук-там над нея пробляскаха свитки — голи острия. Тъй става, когато хората замижат и прекрачат предела на дълго сдържаното свое недоволство — нищо не може ги стресна.
Двамата с таркана Севар едновремено — като да бяхме се сговорили — изстъпихме пред хана, готови да го заслоним с гърдите си. Съзнавах мътно, че такава крачка е безнадеждна, но длъжен бях …
4.
Ханът улови грубо мене и Севар за раменете, изтласка ни встрани, та пак се озова лице в лице с множеството. Това е краят! — рекох си. Вече усещах горещия, нетърпелив дъх на тълпата.
— Люде! — взе връх над безумието й могъщ като рог глас.
Не беше Аспаруховият.
Озърнах се с боязлива надежда, понеже долових как метежното напрежение спада, как народът потиска собствената си размирна жажда; озърнах се и видях кавхана Авитохола. Досущ побелял подир гибелта на синовете си, цял кожа и кости след зимата, прекарана в болест, чичото на хана решително си проправи път всред разбунените. Всичко у него свидетелствуваше не за държавника, а за каления в опасности боец.
Навалицата мигом образува кръг около кавхана; отдели го от нас и го заключи в двусмислената си прегръдка. А той отметна глава, както слепците, и заговори някак странно, сякаш бе съвсем самичък: