— Моите стари очи, старите ми уши искат да излъжат мене, стареца … Казват ми те, българите отказаха покорство на ювиги хан Аспаруха! Роптае народът против своя хан… Не, не ще ме излъжете, мои стари очи и уши — старостта е опитна и знаеща. Зная аз, не може българите да забравят, що дължат на сетния жив господар от великия род Дуло! … Когато те му поискаха 1най-скъпата жертва в името на своето единение, ювиги Аспарух я откъсна от сърцето си, даде им я!… Когато българите се бореха с врагове, мраз, глад и редушки, бореше се до тях и ювиги Аспарух. Когато българите копаеха своите мъртви, копаеше вледенената земя за гроб на чуждо дете и ювиги Аспарух… Отговорете ми, българи, какво не направи за вас, заради вас, заедно с вас, вашият хан? Вие, дето милеете за своите стада, родове и челяд, кажете ми, има ли ювиги Аспарух свой род, стадо и челяд?
— Тъгувате за Фанагория — с пречупен глас продължи кавхамът. — Нима забравихте що остана от Фанагория? Порутени зидове, безвестни гробове, роби. От такава гибел ви изведе към спасение ювиги Аспарух, а вие… Не! Не може да бъде — българите помнят дълга си към своя хан. Тяхната вярност е едничката му награда …
Кавхан Авитохол неочаквано за мене бе изнамерил похвата, който накара разбунените да се смирят от изблика си. Мълчаливо възликувах: спасени сме! … Но Аспарух бе чужд за това ликуване. Стегнатите му устни не отрониха ни звук мрачна обида и горчивина се четяха в очите му. Напразно кавхан Авитохол, обърнат сега към племенника си, сякаш го подканваше да проговори на народа. Все по-нетърпима ставаше тишината, която бележеше някакъв непоправим разрив.
По движението, което първожрецът направи към кръга около Авитохол, отгатнах, че божият служител посяга да улови юздите на метежа.
— Не ти! — властно му попречи старият кавхан. — Нека каже думата си боритарканът Севар!
Знаех, че Аспарух нямаше по-предан нему всред пълководците си, та наум молех бога да сподоби сега твърде сдържания иначе Севар с дар слово. А Севар гледаше огазената клисава кал под ботушите си и се мръщеше, сякаш че го боляха старите му рани.
— Ювиги — поде най-после глухо той, — дълги, тягостни години народът ни те следва вярно. Не от добро днес той та вика: стига! Каквото и да ни се иска, уверихме се, че не е останала ничия земя, дето само чака господарите си. Където и да спрем, без война няма да мине. Тогава? … Защо не — тук?
Тишина настъпи след неговата немногословна реч — тълпата повече не роптаеше, нито напираше. Чувствувах, че Аспарух бе разколебан в своята правота. Той изпитваше с недоверчив поглед хората наоколо си, като че ли за да разгадае мислите им. Когато спря взор върху кавхана, Авитохол кратко каза:
— Прав е боилът Севар, не от добро…
Аспарух въздъхна така, та го чухме, И с мъка произнесе:
— Склоних, оставаме!
Допреди миг примирени, дето утре ще потеглят пак з поход, българите не веднага осъзнаха, че техният повелител бе отстъпил пред умората и страданията им. Радостта баино си пробиваше път през обърканите им страхове — тя проблясна като редки, а сетне и по-чести искри в множество зеници, в благодарствените възгласи:
— Вечна да бъде властта ти! …
— Тангра да ти въздаде за човещината!,…
Като изчака те да стихнат, Аспарух заяви с глас, който издаде цялото му огорчение:
— Склоних, но съгласен не съм! Не обявявам нашия стан за столица, нито пък пасищата ни — за държава. Друга трябваше да бъде нова България!
5.
На вечерта след деня, за който разказах, седяхме със Севара и Аспарух в ханската шатра. Навън бе влажно и противно, свистеше тънък, зъл ветрец.
— Според паметта на племето — някак гузно редеше Севар, — когато българите нямали подръка камък за надеждни градежи, укрепявали поселенията си със землен ров и землен насип. Набивали върху насипа заострени колци…
Севар млъкна, понеже ханът явно не го слушаше, потънал в мисли. Можех да се досетя за какво мислеше той — за избликналата днес всеобща умора, за неверието на българите в едно по-добро бъдеще.
— Тук земята е мокра, поддава лесно — продължих аз думите на Севара, дано отърва хана от размисъла, дето го гнетеше. — Щом отмалко пропръхне, ще се запретнем и ще…
Сега млъкнах пък аз, изненадан от неочакваната поява на кавхан Авитохола, че и от вида му — кавханът бе облечен като за битка, той носеше всичките свои знаци.
— Ювиги! — шепнешком призовах сякаш отсъствуващия Аспарух и за всеки случай го побутнах, понеже той продължи да отсъствува.
Ханът разсеяно вдигна поглед към високия гост. Стана. Не разбрах как изтълкува той тържествената премяна на първия от първенците си.