През ония ранни месеци на покой се опитахме да позасеем просо, ревниво спастрено през зимата. Всеки си търсеше що-годе отцедливо местенце, човъркаше го плитко, а то все пак бълваше вода. Уви! — зърното щеше да изгние без плод …
Над главите ни — докато копаехме, докато вардехме конските стада или вършехме друго — прелитаха безброй птичи ята. Наистина непознати птици идеха от цял свят да мътят тук. Из ручеи, блата и речми ръкави българите пуснаха своите новоиздяланй лодки. Уловът им беше богат както никъде.
Нима наистина започвахме уседнал живот? Нима дойде краят на нашето измъчено смиталство? Не зная защо, когато си задавах тези въпроси, изпитвах раздвоение. не ще и дума, радваше ме, че — веднъж уседнали — щяхме да избегнем гладна смърт или пък смърт от изнурение. Но от друга страна, глождаше ме смътна неудовлетвореност: толкова ли само, това ли, тук ли? Че ако работата беше да окопаем част от недружелюбната, ветровита и волниста, ялова равнина, да струпаме колиби от върбалак и кал — че всичко това можехме да сторим отколе и преди усилното преселничество да вземе тъй много мъртви.
Макар да бях живял във Велика България едва година, не можех да не сравнявам нейната гранитна, величава внушителност с онгъла ни — огромната сивожълта кошара, където народът беше се приютил като застрашено стадо. Обидно е! — мислех си аз, чужденец и във Фанагория, и тука. А какво ли мислеше всред сиромашкото ни селище хан Аспарух, роден и отрасъл в аула на един признато голям владетел?
През всеки от ония дни срещах хана — той обикновено следеше работата по земленото укрепление. Не ми убягваше, че Аспарух бе започнал да живее някак разсеяно, потънал в себе си. Често му поставях един и същ въпрос докато ме чуе. Той дълго се застояваше върху високо издигнатия насип и се взираше в далечината.
Далечината… Отгатвах, че тя бе добила чародейна сила над мислите на хана. Години наред беше я гонил, яздейки напред и напред, сякаш се надяваше да я доближи. Сега в покоя, в който се озовахме, далечината не му даваше мира, привличаше го с неразгаданите си тайни.
Понякога заставах до хана навръх насипа — нищожна височина бе то и все пак. В четири посоки пред погледа ми се открояваше все едно и също — равнина, обрасла в дива трева, води, тръстичища. Нагоре-надолу из равното пасяха стада коне, които неизменно пазеше въоръжен българин. Явно бе, че никой не смееше да се отдалечи твърде от онгъла.
И така, както един ден стояхме с хана, всеки зает с наблюденията си, видях как към селището ни приближава немалко бяло петно.
— Пак словен и! — рекох, а Аспарух, както вече се случваше, пропусна думите ми.
— Ювиги! — улових го за лакета. — Пратеници на словените, види се.
Ханът само вдигна рамене. Не беше изненадан.
Този път те бяха петдесетина. Според нас всички словени си приличаха: светлооки и светлокоси, светлолики, облечени в нечисто бяло. Тези от тях вървяха боси, запретнали високо ризите си при преминаване на честите ручеи и мочури. Разбира се, водеше ги старец — у варварите старецът е задължителен предводител, било на десетмина или на няколкостотин души.
Понеже ханът не бе слязъл от насипа, пратениците трябваше да се изкачат до него. Рохкавата още пръст се свличаше под стъпките им; мъжете непохватно пълзяха нагоре.
— Какво ви носи? — попита ги без поздрав Аспарух. Словените бяха го наобиколили плътно, а зад гърбовете им се масъбраха пък немалко българи.
Старецът си взе дъх и вместо отговор зададе своя въпрос:
— Нали ни даде дума, че напролет ще се махате? Изобличен, ханът не се смути. Той гледаше на словените така, като че ли неканени пришълци бяха те, а не той. — Дойде ми друг ум — заяви ханът високомерно. — Ще поостанем.
— Гледаме ви от месец-два що работите — враждебно проговори някакъв млад, плещест словенин. — Нямаше да хвърляте толкова труд, ако ще оставате за малко.
— Не съм казал, че за малко! — уточни хамът. — Колкото поискам!
Пролича си колко се слисаха словените — те размениха погледи на недоумение; не бяха готови за тъй дързък обрат.
— Зная, пак ще ми речете, че тази земя и вода били ваши — продължи да настъпва ханът. — Добре, аз ще ги отвоювам от вас със сила! Тогава няма да ви дам да припарите повече до реката, по островите. Ще загубите риболовищата си.
— А… ако ти попречим да останеш тук? — уж заплашително, но всъщност колебливо вметна плещестият словенин.
— Опитайте се! — само каза ханът. Сега пет-шестима от гостите (словенски първенци или нещо такова) събраха главите си и взеха да шепотят — съвещаваха се. Аспарух прекрати това съвещание:
— Разсъдете! — предложи той. — Ако сте съгласни, ние ще изкопаем втори ров кръгом, на един ден конен ход оттук. Това ще бъде полето за паша)на конете ни. Няма да шетаме из равнината отвъд рова, няма да грабим селата ви, но и вие ще престанете със засадите и грабежа!