— Ас водите как ще бъде? — попита старецът. — У вас да остане цялата риба, как не!
— Водите са на всички, казах! — властно отговори ханът.
— Ние викаме да се махате… — упорито, но без злост върна,разговора към началото му грамадният словенин.
— Няма! — увери го ханът с глас, от който си личеше, че шега не бива.
Пет-шестимата пак събраха глави и зашепотиха.
— Напразно се двоумите! — продължи ханът. — Готови сме за бой, ако не щете добром.
Досега бях виждал Аспарух все да заобикаля изникналите по пътя ни стълкновения, да се държи отстъпчиво с родове и племена, през чиито краища минавахме. Неволно бях оценявал хана като човек мек и миролюбив. А тогава провидях за мигове изпод равнодушието му свитките на дръзка войнственост, дори на жестокост — ето как неизчерпаемото световно зло в крайна сметка ще озлоби и най-кроткия…
— Е? — нетърпеливо подкани пратениците ханът.
— Кълнеш ли се, че няма да палиш колибите ни? Кълнеш ли се, че няма да крадеш, а ще разменяме? — попита едрият словенин, колкото да не се рече, че са отстъпили без условия.
— Нека ми донесат седло, трева, черпак вода и стиска пръст! Ще се кълнем! — тържествено вдигна две ръце към слънцето ханът.
Бях слушал, че така се кълнели българите, когато — подир спечелена война — придобивали нови земи: пръстта, тревата и черпакът вода били белег, че българският хан получава правото да разположи народа си за оран и сеитба, а стадата си — на паша и водопой из завоюваната земя. Но най-важният белег при договор и клетви си оставало седлото — ще рече, победителят възсядал под властта си нова област.
Тия белези вече бяха донесени пред хана от четирима жреци, вече започваше обрядът, на който гостите присъствуваха втрещени и без да мигат.
— Само дано не е от Христос това вещерство! — прошепна ми старейшината им. — А?
— Не е — успокоих го също шепнешком. — Ювиги ханът се кланя на Слънцето, на Небето и на Земята.
— Като нас, излиза то! — наистина се успокои старецът.
А горе върху насипа на нашето бързо струпано укрепление ханът (след като бе изсипал шепата пръст под нозете си, след като бе напил водата и хвърлил стиска трева на своя кон) накара да положат наземи ханското седло. После го обкрачи и сякаш яхна равнината, върху която допреди миг бяхме нежелани пришълци.
— Тук аз съм вече в правото си! — твърдо изрече Аспарух.
7.
Бе ранно лято. Двамата с хана прекосявахме речните ръкави по несигурни, тинести бродове, прегазвахме опасните мочурища — яздехме към голямата река. Чудновати птици излитаха пред стъпките на конете ни и оставяха гнездата си, свити в тръстиката, пълни с голи пилета. Гъста влага тежеше над разливите на Истъра; настъпваха първите горещини.
Из блатата и по широките ръкави мируваха малки ладии — българи и словени ловяха риба. Имаше нещо успокояващо в тяхното съжителство по вода — успокояваше погледа и мислите ми мирният труд на тъй различни хора.
Ханът яздеше смълчан малко напреде ми. Струваше ми се, че той знае къде отиваме — така уверено водеше врания си кон в определена посока. Когато дойде време да спре, стана ясно какво е дирил — брега на Истъра.
Не отричам, че сърцето ми запърха като някоя от ония подплашени птицимайки, щом застанах с лице към северния предел на своята родина. В кроежите ми за бъдещето тя от дълго не съществуваше вече — само насъне и при огненица изплувваха приглушени картини от моята константинополска младост. Но през онзи летен ден на брега на Истъра изведнъж ме прониза мъка: „Родината!“.
Аспарух подкара без да продума коня си покрай реката — той не откъсваше очи от насрещните брегове. А те се променяха: ту спадаха, при което се откриваше в дълбочина ромейската земя — огъната в хълмове, гориста, тучна; ту крайречният склон се извисяваше отново…
На едно място, където тъкмо можехме да се насладим на ромейските владения далече навътре, до ридове така внушителни, че нашият отвикнал от разнообразие поглед би ги взел за планини, ханът скочи от седло и се изтегна в меката трева. Последвах го…
Тогава схванах кое бе привлякло вниманието му: по моя роден бряг се разстъпваше стража — петима войскари. Ромеите или нехаеха за нас, или ни криеше сочната трева.
— Твоите… — произнесе хан Аспарух. — Пазят границата…
— Още от правреме — заговорих припряно (дано не проличи трепетът на душата ми) — Истърът е бил граница между държавност и варварство. Още римляните съградили върху южния му бряг твърдини, кули и стражници. Повечето ромейски войски се намират точно там; навътре рядко се срещала войска освен по градовете…