— Ще рече — заключи ханът, — удържате със сила ония области …
— Не само — поправих го аз. — И по закон.
— Чий закон!
— Нашият!
Тук ханът избухна в смеха, който бях забравил — сякаш безпричинен и заразяващ.
— Разсмя ме, Велизарие — рече той. — По закон! Разбира се, че комуто е силата, негов ще бъде и законът.
Аспарух отгледа ромеиските стражи, после отново яхнахме. На път към онгъла, той ми обяви най-спокойно:
— Какво ще кажеш, Велизарие, ако навестим родината ти?
— Не ти трябва, ювиги! — сепнах се. — Може да влетим в беда, опасно е!
— Не думай! — надсмя ми се ханът. — Ако помниш, Велизарие, не ти позволих да захвърлиш ромейската си премяна. Ето че ще ни свърши работа …
Пропуснах да кажа, че откакто бяхме се разположили в близост до ромеиските владения, Ие навремени ме дебнеше крадешком — мъчеше се по израза ми да отгатне някакви мои тихи помисли. Тя, види се, бе пренесла през целия ни семеен живот мрачното предупреждение на майка си, че чужденецът си оставал чужденец.
След като спряхме и се укрепихме, българите заживяха сносно — позна се то веднага по всекидневието им. Между шатрите на отделните семейства сега имаше широк простор, където челядта се занимаваше с работите си, готвеше зимнина или се веселеше буйно. И при все че новото ни поселище не можеше да се равни с Фанагория — с нейните крепостни зидове, улична настилка и с внушителността й изобщо, — то бе къде по-охолно от нашите временни станове, където шатрите се скупчваха нагъсто, а хората не смееха дори да разкатаят вързопите си.
Ние с Ие бяхме се уредили чудесно, защото нито тя, нито аз пестяхме труд, пък и помощ имахме от тримата й отрасли братя. Нашите шатри, свързани с навеси за конете и сеното, образуваха широка дъга. Вечер пред тях гореше голям огън. Тогава там се сбирахме всички, сърбахме сита рибена чорба, печехме дивеча, награда за нашето юнашко ловуване. Не бе останал и помен от измъченото ни, задъхано съществуване през последните тежки години.
Така, докато една вечер блаженствувах всред своите (дребните ни синове швъкаха наоколо като охранени кучета), моят поглед случайно срещна очите на Ие — зорко безпокойни, в противовес на покоя, който беше ме понесъл към дрямка, Иначе, кроткото лято, отдихът, охолството на домочадието й бяха преобразили за чудо жена ми — тя с нищо не издаваше някогашната недоубита орлица, която трепереше за малките си. Наедряла, загладена, Ие шеташе от огнището до дома ни, всяко нейно движение говореше за млада пъргавина и… властност. Да, отскоро бях открил, че жена ми е не по-малко властна от майка си, от която някога се побоявах. Още не бях наясно, че започвам да се боя и от Ие — у нея топлата девическа нежност бе отстъпила място на кораво съзнание за правота; Ие беше винаги права — разпространена женска черта.
Пресрещайки мнителния й поглед през въпросната вечер, аз почувствувах не за първи път, че се налагаше да се обясним. А не обичах това. Не бях се надявал, че на помощ ще ми дойде сам си ювиги Аспарух, който изникна из тъмнините, свойски зае място край огъня ми и каза на многобройните мои домашни:
— Искам да поговоря с Велизария!
Ие ни стрелна недоверчиво, но подбра децата. Братята й се оттеглиха с дълбоки поклони към хана. Той разсеяно им кимна.:
— Утре потегляме с тебе, Велизарие — направо ми съобщи Аспарух. — Скатай ромейската си премяна, ще я навлечеш из тръстиките по брега. Не казвай у дома къде отиваме! Кажи: на далечен лов.
— Моята е лесна — уверих го, — повечето мъже скитат с дни на лов. Но всеки в стана ще забележи, че липсваш ти. Дали хората наистина се уталожиха след… метежа им от пролетта? И дали — мислил съм си — тяхното… непокорство не беше подкладено от козните на почитания ни първожрец, а?
— Наредих на Севара да го държи непрестанно под очи — отвърна Аспарух. — А Севар не е сам, той води отбраните ни дружини.
— Не е сам и първожрецът — смънках, понеже усещах, че едва ли е редно да давам ум на ювиги. — Прощавай, но от деня, в който Онегавон и Авитохол поискаха смъртта ми, все…
— Споменавай само с добро кавхан Авитохол! — заповяда Аспарух и додаде по-малко строго: — Колкото до първожреца наш, бъдещето ще покаже …
Когато ханът се прибра, понечих да си вляза. Ие (бях я смятал за заспала) изстъпи внезапно насреща ми. Изразът й бе такъв, та лесно се досетих — тя бе подслушвала.
— Никъде няма да ходиш! — кораво разпореди жена ми. — Имаш тук деца.