— Децата не пречат на лова, дори обратното — заради тях всеки баща трябва да ловува! — бе смешният ми опит да се изплъзна.
— Ти заминаваш ме на лов — изобличи ме Ие. — Отиваш при своите.
Уплаших се, че при това свое подозрение Ие ще се разлее в плач и ще издаде тайната цел на пътуването ни. О, не! По-уверена от всякога в правотата си, жена ми заяви:
— Няма да позволя!
От нашия семеен живот бях разбрал, че никакъв натиск не можеше да превие волята на Ие; Ие бе податлива само на ласки. Прегърнах любовно жена си и изведнъж почувствувах колко дълго време не бях я прегръщал. Но здравото й тяло не се отпусна в ръцете ми — Ие все още се опираше.
— Недовиждат мъжете, това е! — малко по-меко каза тя. — Как ювиги се впуска на ваша земя само с един страж, и то ромей? Че там, всред своите, ти може като нищо да го предадеш, да го убиеш може! …
Тия й приказки ме зашеметиха. Моята жена, майката на децата ми, вярната ми, примерната ми — тя ли изричаше най-черни подозрения!
— Опомни се, Ие! — казах строго. — Иначе ще се обидя. Тогава, когато майка ти не те даваше на чужденец, защо я увеща, а?
— Луда била женската ми кръв… — горчиво си призна Ие. — Да бях послушала майка си, нямаше сега ден и нощ да треперя — ще остане ли, ще си върви ли? …
. — Излиза, че ханът ми вярва повече от моята жена… — наистина ми стана болно, та й обърнах гръб.
— Лековерни са мъжете, от лековерие и гинат … — не се смути от упрека ми Ие. — Само майката е зряща.
— Утре потеглям по повеля на хана — мъжки прерязах спора ни аз. — Ти не можеш да я отмениш.
Жена ми пристъпи към угасналия огън, коленичи край него като оплаквачка, но долових, че не плачеше. А все пак у мен (дали не и у нея) някой ридаеше без сълзи пред угасналия огън на нашата някогашна лъчиста любов!…
И изведнъж ме навести страшна мисъл: дали властта на Аспаруха, която бе усамотила него, нямаше да разпростре опасната си сила и над моето простичко, крехко, уязвимо щастие? Защото тъкмо през онази вечер, при вида на необяснимо отдалечената от мене Ие, обзе ме тежко предчувствие — страхът от самота. Тласнат от този страх, прекрачих плахото си достойнство, положих длан върху премръзналото (навярно от същото предчувствие за самота) рамо на Ие. Моля ти се… не губи вяра в мене! — просех унизено. — Забрави ли през колко много неща сме преминали, засдло?
8.
Изчакахме вечерта в тръстиките край Истъра. Месечина нямаше, бе звездна лятна нощ, валяха звезди над нас. Намерихме място насреща, където нямаше крепости и стражници. В тъмното водите — поизлинели от жегата — лекичко подплисваха. Навлякъл своята непривична вече премяна, трябваше да запретна високо полите на хламидата си, за да възседна сурата кобила. Аспарух, в риза от бял лен, яхна бос своя вран жребец ботушите гой държеше в ръка.
Бяхме готови за преплуване. Прекръстих се трижди — реката бе Истър, а не каква да е; там брод няма.
Ето ни на земята на василевса!
Не бях наясно дали в това възклицание, което Аспарух изрече приглушено, прозираше боязън, дали — тържество. Самият аз бях развълнуван искрено. На своя земя съм!… — опитваше се да ликува сърцето ми, а нещо го възпираше Знаех какво бе то — българи са синовете ми, майка им!… Кому принадлежа аз, Христе?
Конете ходом изкачиха върлото крайбрежие. Пред нас — в подзвездната кротка синева — се простря Мизия. За мене тя бе толкова непозната, колкото и за Аспарух,. Затуй съчувствувах на неудържимия възторг, с който ханът възкликна:
— Тангра, каква земя!…
Вие сте и свикнали, та защо да ви описвам нейната чудна хубост, която дене е тройно по-ярка, но дано разберете, че през онази нощ ми се струваше че яздя насън! … Тъй промълви и ханът:
— Чини ми се, че сънувам, Велизарие …
Тихи и кротки бяха думите, които разменяхме през първата си нощ на юг от Истъра. Все още не бяхме се оборавили от чара на тая приказна земя — подир година на мъчително еднаква безбрежност пред нас сега се раздипляше като чеиз на самовила неизчерпаемо многообразие.
Не бяхме принудени да се крием — умело предрешени, мирни друмци. При изгрева попаднахме на утъпкан път, из който личеха следи от колелета. Ливадите наоколо разточително цъфтяха, цвъртяха птици, земята се огъваше в хълмчинки и рътлини, чиито подножия миеха, ромонещи, бистри реки — не като онези, опасно многоводните, враждебно мътните, а — дружелюбно плитки между вир и вир.
Когато стигнахме върха на върл хълм, Аспарух ненадейно спря коня, впил омагьосан сякаш взор на юг — там недалеко се издигаше странна планина.
Планина! … Стръмните й сипеи бяха увенчани със съвсем отвесна скална стена — като че ли корона, положена върху главата на полето. Още една глава — вляво, две още — вдясно. А зад тези множество, усамотени всяка за себе си, природни крепости се извисяваше могъща, с равно като зид било синя планинска верига. Полето в полите й бе пъстро — редуваха се цъфнали ливади и жлътнали нивя, лъкатушеха реки и пътища, тъмнееха прохладно китки стари дървета и малки горички.