Бе така омайващо прекрасно, та двамата занемяхме,! превърнати в зрение — пиехме с очи хубостта на божия свят.
Минаха дълги мигове преди ханът с усилие да обърне към мене унесен поглед.
— Познавам тази земя — каза той почти несвястно. — Тя е!… Нея съзираше във виденията си Пагане …
Това разкритие ме стресна до немай къде, нали тъй и тъй не бях на себе си. Не отговорих, понеже с ръба на мислите си май че и аз бях се докоснал до същото откритие — не тъкмо тази земя ли бе предричала в яснозидството си Пагане? Миг, два… След което ханът каза с обичаен глас.
— Не вземай думите ми на истина, Велизарие! Просто … не бях готов за чак толкова хубост …
Продължихме нататък в някак си напрегнато мълчание. Без да знам защо, бяхме се упътили към една от височините, увенчана с естествено кръгла и естествено отвесна стена като съща твърдина, някакво чудо божие. Полето под нея не беше пусто, оживяваха го селата на словените.
Вярно било, че словените не струпвали големи селища, а си живеели пръснато. Тук — сламена къщица, там — три. Малките ниви започваха от сами прага на тия колиби, около които шетаха, заети с работата си, млади и стари жени всред русо-бели детски ята. Мъжете изглежда бяха на лов или на полето — понякога всред нивите мярвахме светло петно, сякаш щъркел из зеленината.
Ханът разглеждаше любопитно живота на словените, който бе за него чудноват. И те, както нашите съседи отвъд Истъра, бяха предпочели близостта на реките — виждахме ги, нанизани по брега или нагазили из плиткото, да се трудят над всичко, за което бе нужна вода. Имаше нещо безкрайно весело в съчетанието от бяло и зелено, в спокойствието на простия живот и мирния, благодатен труд.
— Да завидиш! … — изпуснах се неусетно. — Колко по-усилно.живеем ние!…
— Как не! — съгласи се ханът. — Ние се мъчим да обживеем пустоша, да укрепим тресавищата. А тук е питомно. Види се, от много отдавна.
— От съвсем отдавна, както съм чел — уверих го. — По тия места винаги е имало живот.
— А словените кога са ги населили?
— Иманяма сто години, нека бъдат триста. Какво не са правили василевсите, дано спрат словенския потоп. Не! Дано прогонят пришълците отново на север. Не! Дано ги привият към покорство. Не!
— Че какво им е непокорното? Киснат в реките, ловят, сеят.
— Живеят си тъй, сякаш не били в държавата. Пък тази държава дори е империя.
Ето в такива полезни разговори преминавахме през жалките, но и необяснимо ведри словенски селища, прекосявахме реки по бродовете им, а нагоре-надолу край тия реки волно и без да припират се рееха словени.
— На кое по-точно викате империя? — осведоми се по едно време ханът: той не обичаше неизяснени въпроси.
— На държава, която владее десетки народи, а те й плащат дан.
— Аха … — разсеяно отговори ханът, загледан в много-численото словенство по брега. — Сиреч, ако бяхме останали във Велика България, щяхме да бъдем част от империята на хазарския хаган. Но на това ние пък викаме робия. Затуй се и махнахме. Ти навярно (син на империя, де) смяташ, че можехме да си спестим изселничеството: оскъдица, мъки, гибел… Неясно бъдеще. То е неясно до ден днешен, признавам. И все пак — дори да доизмрем без следа, — ще си мисля, че жертва станахме не ние, а брат ми Баян. Под чужда пета, под чужди камшик… Тъй, както често си ме чувал да негодувам против окаяното тресавище, в което ни натика злата орис, сега чуй друго, Велизарие! Къде по-завиден е жребият на оногова, дето търпи опасности и недоимък върху късче ничия земя, сравним ли го с живота на народа — част от нечия империя. Нали? — обърна се ханът към мене подир тази непривично дълга и развълнувана реч.
Аз само вдигнах рамене, притеснен от своето двойнствено положение.
— Та тези хора плащат някому за това, че съществуват! — възмути се ханът.
9.
Беше привечер, когато доближихме един от ония странни хълмове; той бе теглил като магия хана през целия ни ден. Гигантско природно построение в наши очи — подир многогодишно равнинно битие.
Преди да стигнем до подножието му, отляво се издигна каменна ограда. Аспарух отправи коня си нататък; ръката му с несмела нежност — сякаш докосваше жена — се плъзна по грапавия камък.