— Камък … — промълви той, сякаш бе казал „мамо“. — Откъде ли го карат?
— Ей, ти там! — стресна ни груб вик. — Стой, не шавай! И изневиделица изникна твърде жалък, но въоръжен с копие ромей. Войник той не беше. О, да! — пазач на нечие богатско владение.
— Какво се навъртате? — попита ни той мнително. — Страшно зли псета има господарят.
— Минаваме, само минаваме заявих аз примирително. — Отиваме към планината. А на това място как викат?
— Матара — отвърна пазачът, без да снема очи от оръжието ни.
(Оръжие, слава на бога, имахме и достатъчно, и добро.) Аспарух не бе отронил звук. Той отмина напреде ми, уж съвсем безразличен, но по раменете му в широката бяла риза отгатвах, че господарят ми е цял нащрек. — Странно име! — рекох. — Сбогом.
Благословена изглеждаше ни тази долина, сгушена под почти отвесните скали. Упътени нататък, бяхме свидетели на печално зрелище — няколко десетки словени, речи го голи (ако изключим нечистите и дрипави подпояски), припряно строяха върлия път. Застилаха го с плочи, под които бе вкопана подложка от речен камък. Четирима въоръжени до зъби ромейски войници осигуряваха тяхното усърдие.
От челата на словените, от плещите и гърбовете им струите обилно пот, скулуфите им бяха мокри. Ни дума, ни вопъл — труд до несвяст под палещото обедно слънце.
Войниците ни премериха с подозрение, та предпочетохме да избиколим строежа. Словените дори не вдигнаха очи, навярно — съвсем ослепели от изнемога.
— Роби ли бяха? — поиска да узнае ханът, а аз долових в гласа му нещо злобно.
— Не. Поданици — поясних гузно. — Работят ангария на василевса.
— Защо не избягат? — още по-злобно попита Аспарух.
— Къде да избягат, надзорниците на василевса са навсякъде.
— Не е вярно! Отвъд Истъра не смеят да припарят. Докато разменяхме тези думи, малката горичка, която бяхме прекосили, внезапно прореди и точно напреде ни се изпречи отвесна стена от сиворъждив гранит — тази, която отдалече приличаше на корона върху хълма.
Причудлива бе скалата. Сякаш сечена от огромна ръка, с взети ръбове и заоблен горен край, долният се вдаваше дълбоко навътре, образувайки обширна, плитка пещера. Няколко извора бликаха отвисоко. Водата им се събираше в изкусно издялано корито под навеса.
Види се, преди хилядолетия части от величавия скален венец бяха се откъсвали и падали наоколо — там сега тежаха буци камък, по-едри от човешки ръст. Увиваше ги ситен бръшлян. Повет пълзеше по каменните стени на пещерата, широко отворена към залез.
— Колко много камък!… — захласна се Аспарух.
Той ловко изкатери един от най-едрите късове скала, хвърли поглед околовръст — веселото поле се губеше в обедна марня. Погълнат от невъобразимата гледка, ханът повтаряше:
— Не може да бъде! … — И все по-молитвено: — Не може да бъде …
А аз бях плувнал в пот, на север отвикнах от горещини. Отидох към дъното на пещерата, където се стичаше изворна вода, наведох се над коритото и взех да плискам лице, шия, гърди. Каква прохлада, каква вода и сянка, господи!
— Пък онези, злочестите, долу се потят — мрачно каза ханът, който беше ме последвал. — Надзорникът не им дава да дойдат до извора … — И внезапно заключи: — Търпелив народ тъпче тази вълшебна земя!…
Направих се на зает в миенето, защото резките заключения на хан Аспаруха върху ромейска земя ме объркваха, чувствувах неясна вина, че съм ромей. Но за господаря си май че не бях, иначе не би се изразявал тъй обидно за моите кръвни братя.
— Странници, не сквернете извора на русалиите!
И двама трепнахме, обърнахме се по посока на гласа — напевен, гръден женски глас, който идеше изпод земята. Там, откъдето го чухме, имаше пещерка, входът й водеше дълбоко под земното равнище. От пещерата — стъпвайки върху камъни като стъпала, идеше към нас жена. Бих казал, хубава, но съвсем не млада.
Жената бе облечена особено: много чистата й бяла риза беше обшита богато и изкусно. В косите, по ушите и шията, по ръцете на тази жена блестеше злато — също придирчиво изработено. Как не я беше страх — сама и позлатена — на това отдалечено от селата място? Защо се бе нагиздила като за пред василевса, когато наоколо не се мяркаше жив човек?
Тя излизаше изпод земята, право срещу нас — двама незнайни, въоръжени и изобщо неясни мъже. Ханът я разглеждаше втрещен, навярно не по-малко втрещен съм бил и аз. А тя съвсем се появи, като вървеше тържествено, гъвкаво, сякаш спазваше стъпките на танц; спря с лице към извора, извърши плавни движения и поклони, след това благоговейно пи.
— Жрица! — прошепнах аз в ухото на хана. — Чувал съм за безбройните жрици у нашите поданни народи тук…