— Аха … — ханът остана зяпнал, без да откъсва поглед от почти смешното, преукрасено женско същество.
Сега то седна на издялана в камъка скамейка, внимателно нагласи диплите на ризата си и всички свои скъпоценности, та заприлича на изваяние, но оцветено. Чак тогава жената ни заговори:
— Къдешни сте. пътници?
Не съм виждал Аспаруха много пъти смутен, но това беше един от тия пъти. С мокро лице, с мокра коса ханът отговори почти плахо, а то излезе загадъчно:
— От отвъд.
— От отвъд не се е върнал никой — опроверга го украсеното същество. — Само нашите сънища нашепват, че там било прекрасно…
— Мястото, откъдето ида, не е прекрасно — горчиво каза ханът. — Моят народ …
— Позволено ли е да пладнуваме тъдява? — прекъснах го, защото той щеше да изтърве лишна приказка.
— Позволявам! — с достойнство отвърна жрицата.
Денят клонеше към заник. В червената надвечерна заря скалите сякаш се запалиха, а струите вода обливаха камъка като разтопена мед. Двама ние седяхме настрани, потопени в нямо съзерцание. Затуй пък при извора стана оживено — там се отбиваха вярващи, преди да поемат към дома си. Заточиха се и ония объхтени словени, дето бяхме видели, че правят пътя.
Непосилният ден бе изсмукал силите им, те пристъпваха с отмалели нозе, коленичеха благоговейно пред издълбаното в камъка корито, после пиеха вода със смирени лица. Нито един не намокри дори челото си — водата бе свещена.
На тръгване вярващите поставяха върху каменната скамейка по нещо от сиромашките си вързопчета — навярно комат или шепа диви плодове.
Никога преди и никога по-късно не съм се чувствувал в настроението, което ме обзе през онази вечер — пречистен, окрилен, сякаш постигнал висше откровение. Явно, така се чувствуваше и ханът. Погледът му беше вдъхновен като пред жертвоприношение.
— Тук и сега бих принесъл жертва на Тангра — издума Аспарух. — Уверен съм, че ще ме чуе, божествено е това място… А нямам жертвено животно.
Аспарух неволно се озърна, той търсеше начин да засвидетелствува почит към оногова, който бе създал земната хубост. Очите му спряха върху голям скален отломък. Той отиде при него, коленичи.
Христе, колко прави били езичниците! — мислех си аз, завладян от неведома, тайнствена сила. — Защо да се молим на незримия създател на красотата, а не на самата нея? Та нали тя е божо чедо …
— Странниче, защо божиш камъка? — пак изневиделица беше се появила жрицата.
Тя се приближи до хана, все още коленичил. — Тук свещена е водата — поучи го. — Ела!
Прикани Аспарух към извора, но Аспарух не помръдна. — Дедите ми открай време тачат камъка — рече той с глас на обсебен.
— Защо? Камъкът е най-мъртвото мъртвило. А водата съживява всичко живо: Моят извор е чародеен — продължаваше жрицата напевно. — Който пие от него, винаги ще иска да се върне. Твоят камък…
— Водата и блика, и пресъхва. Камъкът е вечен! — прекъсна напева й ханът. — Когато тача него, кланям се на всичко, което може да сътвори от камък човешката ръка — надеждни крепости и топли домове, жертвеници, изваяния. А що ще сътвориш от вода?
— Не вечност наистина, затуй пък цъфтеж и рождение все напевно отговори чудната жена.
Огънят ни огряваше долния край на скалния надвес, под който се готвехме да преспим. Конете си бяхме вързали по-настрани, в горичката. Из нощната синина се прокрадваха бели сенки — словените идеха да се поклонят на извора, да попросят изцеление.
Жената бе седнала при нас; у нея всичко бе тъй природно, подразбиращо се, та нямах чувството, че седим със жена, при това — непозната. Тя ронеше малки залъци от хляба, с който поклонниците бяха я дарили. Когато ханът й предложи от нашето сушено месо, тя гнусливо сбърчи нос, отказа.
— Защо тук хората се кланят нощем? — попита Аспарух.
— Денем не вдигат глава от работа … Мълчание. Из синьото се движеха бели сенки.
— Хубав, хубав е краят ви!… — въздъхна Аспарух. (За кой ли път вече изказваше той възторга си.)
— Затуй и не виждаме бял ден. Не навсякъде из Словения има тъй много ромейска войска, а по нас е пълно. Мине, не мине ден и …
Жената се загледа встрани; тя искаше да рече още нещо, но я плашеха ромейските ми дрехи.
— На кой бог е светилището? — намесих се тогава.
— На трите русалии. По-рано (преди да ме обрекат) казвали му „Трите нимфи“, но словените от нимфи не отбират, те викат русалии.
— А ти нима не си словенка? — учудих се, че жената говореше на „те“.
— Почти… — призна си тя. — Словенин беше баща ми. По майка съм от древно племе. Тракийско е било и туй светилище.
— Какво ще рече траки? — Аспарух във всичко бе любознателен като дете.