Зная, че никой не ще ми повярва (та аз съм и мъж, И: боец, и ромей), но през нощта, за която говоря, изпитах мепреодолима погнуса от насилието пред очите ми. Принуден бях да гледам как тук-там — в подножието на скалата, която спасително ни криеше — жена или момиче бягаха обезумели, търсейки надеждна тъмнина, горичка, храсталак. Но войскарите ги чакаха неотстъпно, войскарите се нахвърляха върху им, сякаш от месеци не виждали жена, те ги поваляха в нацъфтялата ливада и само по задавените викове из нощната зеленина отгатвахме какво се случваше. А малко по-нататък войската вече увързваше по две,-по две ония, с които беше се заситила утрешни робини за робските тържища.
Голям брой роби имаше в града на Константина, поне двайсетина — в бащиния ми дом. Като роден патриций бях свикнал да ми служат, така човеку служат ръцете и нозете му, най-естествено. Нито веднъж през свое го детство и юношество не бях си задавал въпроса как един свободен мъж, свободна жена стават нечии роби …
През годините, които прекарах у българите, сам аз по-лубългарин, не си давах сметка, че нещо у мене все пак е било привързано към моята страна, към сънародниците ми. към христовата вяра. Тляло беше някъде под мислите ми чувството за превъзходство над варварите, с които ме съчета случайността. Сега то умираше от горещ срам, от осъзната вина и безплодно разкаяние — защо, защо съм се родил ромей!…
Не предполагах, че страданието, което ме разтърси, е било дотам видно, но изглежда — било е. Тогава, когато ромейската войска подкара робините си (човешки дрипи бяха това, не жени), когато те се повлякоха из пътя под нас, а месецът осветяваше цялото им, дотук приглушено ОТ далечината мъченичество, навярно съм направил непредпазливото, неволно движение, което накара хан Аспарух с една ръка да ме дръпне назад, а с другата да затули устата ми. Никога не беше посягал на мене, та чак в оня миг усетих колко яка ръка бил имал ханът.
Той ме подържа така не малко, докато престанах безсмислено да се противя. Пускайки ме, забелязах, че войската бе отминала с плячката си отвъд завоя.
Какво те прихвана, Велизарие? спокойно попита Аспарух, като да бяхме наблюдавали нещо досущ привично.
— Без да искам … — отговорих глухо.
— Да… виждам, досрамя те от юнашките дела на твоите хора. А защо? На война бива така, навсякъде и винаги…
— Но тази война е вътре в пределите и Каква полза за Византия, ако изтреби селяните си и подпали жътвата им?
— Те са от друг народ. Затова, види се …
Ханът говореше някак особено, през зъби и с хлад. Това охлади и мене — какво бях се разгорещил като вчерашен!
— Щом войската изчезне съвсем, ще се върнем за конете си — казах. — Дано не ги е отвлякла!
10.
Прелестно утро изгря над Мизия. Бяхме го дочакали без да мигнем — прекарахме остатъка от нощта мълчейки, всеки зает с мислите си и май че несъгласен с другия.
На утринта угасналото пепелище изглеждаше още по-страшно — сякаш прясна рана върху гръдта на зеления, цветущ свят. Из пепелака и върху овъглените греди се провиждаха трупове, обезобразени от огъня. На места из високата трева също лежаха жени, дето нямаше да се привдигнат.
Ханът удостои тази отвратителна гледка с неопределен поглед.
Дене и надолу, бързо стигнахме до конете си, сврени в шумака откъм светилището. Отвързахме ги, а преди да яхнем, предпазливо се ослушахме. Пълна тишина.
— Не може да бъде! — установи ханът. — Няма как откъм извора да не идва някакъв звук, а?
— Да надзърнем! — обвзе ме любопитство, примесено с лошо предчувствие.
И тихичко се запромъквахме към мястото, където вчера бе ни заговорила чуждата жрица. .
Тя пак беше там. Осквернена и разтерзана до смърт, смъртта бе я успокоила — върху немладото лице почиваше сянка на недосегаемо достойнство, на пречистено страдание. Насилниците не бяха оставили по трупа ни помен от злато; богатата везана украса се губеше в петна засъхнала кръв. Ръцете, чийто полет вчера ни омайваше, бяха вързани зад гърба на жената с груб ремък,. Тя лежеше с отворени очи и устни, сякаш напрегнати от незаглъхващ вик.
Двамата стояхме като ударени от гръм — в пълна неподвижност — пред едно низвергнато божество.
— Виждал съм вече премного мъртви… — каза след дълги мигове ханът, — но никой не е изглеждал толкова…
величав.
— Нека я погребем! — рекох аз; не можехме да оставим за храна на орлите онази божествена жена.
Тъкмо се оглеждахме за по-меко място всред скалите, стресна ме добре познат звук: фшшт!
Шубраките бяха съвсем наблизо, та придърпахме в тях конете и затаихме дъх като се взирахме на всички страни през зелената прозирност.