Натам — нищо. Нищо и насам… А татък пък… Ха! Май че трепна бяло петно, примъкна се към …
— Стой където си! — високо заповяда ханът на словенски.
Бялото петно колебливо взе да се изтегля.
— Стой, казах! — повтори заповедта Аспарух. — Ще те пронижа, ако шавнеш!
Той безогледно се сурна в гората, извадил ножа, а аз мигом го последвах — беше ме страх да не влети в беда.
Облегнал гръб о отвесната скала, пред очите ни стоеше — цял враждебност — словенин на средни години в съдрана риза. Един вехт лък бе въоръжението му. И две жалки стрели — във вехтия колчан.
— Хвърли лъка! — викна му Аспарух.
Словенинът го хвърли пред нозете ни с неизказано презрение.
— Дръж, убий и мене! — предизвикателно се обърна той към хана. — Вярно псе на господаря си!…
— Грешиш! — намесих се, доловил, че словенинът бе взел Аспарух за мой слуга. — Ние не сме от нощесните. Току-що пристигаме в светилището, гледаме …
— Вървете и по-нататък, в селото! — кривеше лице от неудържима злост словенинът. — До вчера имах там къща и рода …
Човекът бе така удавен в мъката си, та забрави, че сме го пленили. Той се упъти към трупа, коленичи пред него и чак тогава заплака — мъжки, без сълзи и без глас. Сетне съблече дрипавата си риза, покри с нея като със саван мъртвата.
— Последната ни… — хлипаше той — нашата съвсем последна жрица!… Ще зарасте с бурени пътеката към оброчището, ще се пръснат поклонниците, няма кой да изцели децата ни, кой да повика дъждоносни облаци, кой да отпъди редушки и градушки …
Мене, разбира се, не засягаха суеверията на езичниците, а все пак ме покърти страданието на този осиротял езичник — съвсем гол, с измъчена плът на копач, той нареждаше като песен своите сърдечни жалби.
Полека и безмълвно — сякаш никнеха из гората — към нас се запримъкваха словени — спасени по чудо от апокалипсиса нощес. Две старици, опърлени и опушени, момиче с безумен вид, неколцина мършави мъже.
— И жрицата ли? — питаше плахо всеки от тях, идвайки, а получаваше страшно потвърждение.
— И тя…
— Христе милостиви! — несъзнателно възроптах аз, едничкият тук християнин.
Словените вдигнаха чела, отправиха към мене поглед, който трябваше да ме изпепели.
— Твоят милостив бог покри земята ни с пожарища и гробове, ромеецо! — обвини го голият словенин. — Не се насити на кръвта ни Христос…
— И защо? Питаме, защо? Отговори, ромеецо! Та ние си плащаме на василевса …
Това редеше, като че ли побъркан, друг един, млад, за чудо хубав светлокос мъж. Но го прекъсна първият, коленичил до трупа:
— Не щем да плащаме! Стига вече!
— И да не плащаме, какво лошо? Мируваме, плодим се, работим … — продължаваше, вече в крясък, побърканият. — Що дири от нас войската? Требят ни, ромеецо. Питаме, защо?
Усещах себе си като от лед. Леденеех, гузен пред човешкото страдание. Лишено от злоба и жажда за разплата — голо, беззащитно, то обвиняваше мене с многократния вик „защо?“.
— Да си вървим! — внезапно каза Аспарух.
— Няма да ни пуснат — отвърнах безволно.
— Пускаме ви! — прониза ме с очи голият словенин. Ако ви убием, не ще се съживят децата ни.
Онзи, младият с вид на луд, прекрачи към нас, улови с две ръце хитона ми, взе да ме друса.
— Ние не щем ни властта, ни златото ви. Какво ви пречи, че ни има, убиецо?
— Да си вървим! — властно настоя Аспарух.
Той улови ръцете на обсебения и силом ги откъсна от дрехата ми. Никой словенин не посегна. Те ни гледаха с откритите си светли очи, в които имаше огромен укор. Под тежестта на този укор двама яхнахме хранените си коне, заслизахме низ хълма мълчаливо.
Без да се сговорим — нали загубихме охота за шетня из ония краища — поехме обратния път. Яздехме ходом, до немай къде потиснати. Макар Аспарух да беше както обикновено овладян, отгатвах неспокойните му мисли, издаваха ги пръстите му, които трескаво сплитаха и разплитаха юздата. Чувствувах се самотен като първия яздач… Веднъж да се прибера при своите!
— Ювиги — започнах аз по едно време.
— Не ме наричай така! — дръпна се ханът.
— Защо?
— Тук не съм ювиги … Просто — един от всички. Объркан, сам виждаш.
— За мене ти винаги ще бъдеш ювиги — казах, за първи път просто и искрено като варварин. — И така, дивя ти се! По това навярно се отличава роденият владетел от поданика; ей богу, аз сам не зная какво мисля. Не мога да се помиря с това, на което бях свидетел… Може би то си има … държавен смисъл, но за човешките очи е противоприродно…
— Прав си … — ненадейно за мене се съгласи ханът. — Така го усетих и аз — противоприродно. Но там. пред палежа и насилието, изведнъж си спомних: аз имам съюз с ромейския василевс. Константин Погонат може и да го е забравил, но аз държа думата Кубратова: баща ми и баща ти се кълнаха!