— И двамата са мъртви! — казах аз подло, признавам.
— Мъртви … — повтори Аспарух. — Не смяташ ли, че сме длъжници най-вече към мъртвите? И към мъртвата чужда жрица — тя ми приличаше на Пагане. От години не съм произнасял дори името й — Пагане… Земята, която тя сънуваше … Защо и как познах тази земя, Велизарие?
Аспарух цял се обърна към мене. Разтърсен от всичко, с което бяха препълнени двете наши последни денонощия, болен от собственото си раздвоение, той търсеше яснота от мене — византиеца!
— И какво? — отговорих му пряко, защото беше ме обвзела най-варварска откровеност: — Кажи ми, не възжела ли земята, която позна? Щом василевсът я владее с насилие, нямаш ли сила за насилие и ти?
Един бог знае кое тогава ме накара да изрека онова, което бе съдено да стане — нашите чувства имат ясновидство: само разумът често блуждае като сляп и глух, като съвсем неразумен.
При моя нагъл въпрос ханът спря жребеца си Ясният ден отмахваше всяка преграда между нас, оголваше помислите ни. Аспарух ме разгледа внимателно, сякаш бях за него нов.
— Ето що, Велизарие … — проговори той някак многозначително. — Скитащи народи дал бог. Ние сме нещо повече от тях затуй, че сме имали веднъж, и дваж, три пъти Държава с граници и градове. Днес ги нямаме… Единственият засега залог, че Велика България е била не сън, а истина, е нашият договор с василевса … Не искам да съм го пристъпил. Не аз!
Не за първо — трябваше да си призная мълком — ювиги ми даде урок как се мисли. Най-трудното изкуство — мисленето, осмислената отговорност… Кой бе наставникът на Аспаруха в това изкуство? Никой, разбира се. Ханът беше го наследил заедно с кръвта на великия род Дуло.
Яздехме и яздехме … Само двама. Земята, която вчера заран бе ни зачаровала с топлата си, приветлива хубост, сега ни стряскаше на всяка стъпка. Покрай реката, където словените бяха киснали коноп, прали бяха бели платна и къпали децата си — покрай тази пееща, позлатена от слънцето река днес беше страшно да преминеш: полуовъглени лодки, разхвърляни до клоните мрежи, трупове из плитката вода, изпепелени хижи. Не бе очитавяло нищичко от спокойното, мирно, работно всекидневие, което бива животът на всяка земя.
А малко по-нататък — при китка високи дървета на върха на хълма — се сблъскахме и с обяснението на наглед необяснимата ромейска ярост. Около дъбов дънер беше увързано мъртвото тяло на мъж в разцвета си. Пронизан поне на двайсет места, трупът беше безглав. Върху гърдите му — окачена дъсчица с надпис от полуграмотна ръка; тъй пишат дребните началници:
„Това е наградата за всекиго, който е против василевса славен.“
Наоколо из малката горичка лежаха не само словени, но и четирима ромейски бойци. Ясно — битка.
— Онзи, побърканият, те питаше: защо? — каза ханът след като прочете надписа. — Ето защо, бунтували са се.
На следния ден призори преплувахме Истъра, Когато трябваше да напуснем крайречната ива и да забием из засъхналите мочурища, ханът се загледа мечтателно в ромейския, замрежен от маранята бряг.
— Границата… — проговори той на себе си. — Сега зная, че тя разделя не само империята от варварството, ами два свята…
После поехме по посока на нашия стан. Нямаше що да разведри погледа ни вече — безбрежна прегоряла равнина, нерадост…
11.
В онгъла пристигнахме по тъмно.
— Ювиги ханът! — извиках отдалече, за да предупредя нощната стража.
— Нека властта му да трае вечно! — бе задължителният за случая отговор.
Наближавайки голямата врата, пред която бе пуснат мостът над рова, тя се открехна и пропусна десетмина бойци. Мъжете се подредиха и отдадоха почести на Аспаруха — редът в стана ни постепенно започваше да напомня живота във Фанагория, макар и много по-сиромашки, опростен.
Вървяхме между заспалите шатри. Вляво и вдясно просветваха окъснели огньове. Неочаквано из тъмнината си проби път остър писък на оплаквачка.
— Кого ли оплакват? — насочи се по гласа ханът. Бе недалеко. Под кървавата светлина на няколко главни, побити в пръстта, лежеше — сякаш по-едър от приживе — боилът Севар. Жена му, дъщерите му коленичеха край мъртвия — бяхме чули техния висок плач. А зад тях се тълпяха мрачни, унили близки и далечни на покойника. Ханът ги разбута нетърпеливо.
— Севаре! — обърна се той към мъртвеца, защото още не можеше да повярва на тази така изневиделица смърт. — Севаре!
— Ювиги, да би го взел със себе си на лов! — изхлипа черната вдовица. — Сега щеше да бъде жив …