— Не! — решително му възрази Аспарух. — Не за това тресавище е думата. Ние, повтарям пак, сме на стан из пътя на преселението си. Нищо повече.
— Ти се съгласи да спрем тук — настоя първожрецът, чиято брада при яд смешно се тресеше. Преселението завърши, вече си имаме укрепена столица, та …
— Никога не ще назова онгъла столица — с ярост го прекъсна ханът. — Просто защото не е. А без моята ханска воля пасбищата ни не ще станат една нова България. Казах!
Онова, което се разигра през нея вечер, беше битка — между Аспарух и неговия стар противник. Започнала в деня на Аспаруховото възшествие, тя бе тлеяла дълго и глухо, а тогава пламна ярко.
— Ами ако сам Тангра е посочил онгъла за средец на българите? — (Вбесен, първожрецът не млъкна подир задължителната забрана „казах!“) — Ако Тангра се разгневи, че не тачиш повелята му? Ако народът отново възроптае, дето неговият хан гони небъдници?
— Това май че е заплаха — със зловещо хладнокръвие установи Аспарух.
— Вземи го както щеш! — изсъска Онегавон. — Щом за хана не важи изнемогата на людете му, щом ханът отказва да даде на народа си родина …
„Христе, спаси ни!“ — помислих си в мига, в който първожрецът и двама велики боили (неговите братанци Елемаг и Угаин, за чудо здравеняци) скочиха на крак. По израза на тези трима си пролича, че те бяха готови на всичко. Нека тук спомена: от отдавна бях забелязал, че въпросните съветници на хана се отнасяха поне сдържано към неговите заповеди и намерения — за тях важеше думата на могъщия им, честолюбив и властен чичо. Тъкмо родата на първожреца не криеше, че бе засегната от избора, който ювиги направи, поставяйки Пагана на Севаровото място — към това място по силата на своето високо рождение се стремеше Елемаг.
Сега за миг стана очебийно, че Онегавон и братанците му бяха сдържали несъгласието си с волята на хана дотук — до отколе чаканата равносметка. На какво ли се надяваха те? — попитах се през онзи предълъг, пълен с неизвестност миг. Видимо — на всеобщия ропот, с който хората ни посрещнаха всеки намек, че ние просто по-дълго стануваме, че още не сме в края на своето движение.
Двусмислен ропот … За мене — все пак полубългарин, а не съвсем — бе ясно, че българите донякъде роптаеха и против себе си. От една страна те искрено желаеха да не помръднат повече от тук, да обживеят тъкмо тази земя, като я превърнат в своя нова родина. Но от друга страна (долавях аз, отчасти страничен зрител на техните неравни настроения), всеки българин бе разколебан от коравата увереност на хана: друга трябва да бъде нашата родина! Та кой ли — нека си признаем — не би избрал, ако му предстои да избира, най-чудесното пространство на света за своя родна земя?
Не зная дали Аспарух си даваше сметка за двойнствените настроения на хората, които при краткото си избухване през пролетта бяха се държали и — говорили недвумислено. Затуй пък Онегавон и братанците му бяха изтълкували положението в своя полза. Тоест, че ювиги ще се стъписа пред изгледите за повторен метеж и — през зъби, но какво от това! — ще обяви заселищата ни за нова България.
Колкото и зареден с опасност да беше онзи миг, пресрещнах го със смях (наум, разбира се), слабо, слабо познаваха господаря си Онегавон, Елемаг, Угаин!!
— Не смейте! — изрече ханът с гласа, от който се смразявах. — Около шатрата ми са събрани отбор чиготи. Бързо и тихо още тази нощ ще нахраните шарана в Истъра!…
Готовността за всичко — от призив към бунт до крамола или убийство — полека взе да изстива върху трите корави лица; замени я уплаха, после — ужас. Аспаруховите противници се заозъртаха като в клопка, докато боритарканът Паган застана на входа с гол меч, а аз се изправих като щит пред господаря си. Останалите боили също наскачаха, все още неясно в помощ на коя от двете страни.
— Седнете! — заповяда Аспарух, който единствен не бе помръднал.
Всички се покориха, онези трима — последни. И ни живи, ни мъртви заради това, че наглият им налет не намери отзвук, та замря от само себе си.
— Тази вечер угощавам пратеника от хан Котрага — продължи Аспарух, сякаш нищо не беше се случило. — Исках да ви известя, че при сливането на Волга и Кама вече има държава България! Нека отпразнува добрата вест целият онгъл! А утре рано каня всички вас на хански лов.
Въпреки радостните светлинки в очите на хранените Аспарухови хора, до радост не се стигна; прекалено тъмно бе челото на ювиги подир непростимата дързост на Онегавона. Помрачен беше празникът ни …
Когато след малко първенците се оттеглиха с ниски поклони, придавайки им различен оттенък, Аспарух се обърна към боритаркана Паган: