— Чиготи около шатрата ми, разбира се, няма …
И ханът се засмя без глас. Както ми се стори — злокобно. Паган само вдигна рамене, него нищо не стряскаше.
— Тази нощ двама няма да спите! — нареди ни Аспарух. — Ще бдите над съня ми. За утрешния лов ми трябва отпочинала, сигурна ръка.
13.
Ако има нещо, което ще си спомням с наслада до своя сетен час, това е тържественият хански лов.
Ловците — боилският съвет и гостите на хана — се сбираха пред големите порти на онгъла при първите слънчеви лъчи. Там вече ги чакаше ханската хайка — двайсетмина конници, които държаха на каишка ловни кучета. В такъв ден българските знатни мъже обличаха най-празничните си дрехи и се окичваха с много, както и с най-доброто свое оръжие. Те се строяваха по старейшинство, зад тях идеше хайката с ловните животни и ето ти дружината готова. Тя чакаше хана.
През оная прозрачна есенна заран Аспарух не закъсня. Той се здрависа с първите си хора — изглеждаше отспал, бодър.
С доволство огледа Аспарух своята дружина — всред нея, без ловна охота и без възторг от прелестното утро се открояваха тримата, които снощи бяха дръзнали да оспорят волята му.
И така, боднахме конете, понесохме се из прежълтялата, спечена равнина. Тук-там под конските копита излиташе подплашена яребица, над главите ни се точеха ята жерави и ластовици, които поемаха на юг.
Ханът ги следеше дълго, с тъжен копнеж.
— На юг… — прошепна той на себе си. — Дори неразумната твар се стреми нататък… А нас ни чака свирепа зима, кишава пролет. Нищета, мор…
Изсвири рог. Водачът на ловната хайка разположи хората си в полукръг. Те вкупом надуха рогове, извадиха кълчищата от медните хлопатари м над прегорялото поле се навдигна шум до бога. Този шум вълнуваше ловците, разиграваше мъжката кръв. Наостриха уши и конете ни, взеха да се кипрят на място.
— След мееен! — викна ханът силно, но не надвика олелията.
Дружината по-скоро видя, отколкото чу вика му. Първенците охлабиха юзди, конете се сурнаха най-волно. Из сухата трева тежко се издигаха сити пъдпъдъци, запрескачаха зайци. Писнаха закачливо стрели.
Всеки ловуваше сам за себе си, а все пак се озовавах винаги до хана — не по свое желание. Ще рече, Аспарух се държеше о мене, неизвестно защо. По едно време той лекичко забави коня, та бяхме изпреднати от рижата кобила на първожреца. Май че Онегавон бе изтървал снощната си ярост и страховете си в диво препускане, нали не се полагаше да предварваш ханския кон.
Усещах как Аспарух сякаш нарочно дава преднина на своя противник; разстоянието между нас и Онегавона растеше. Едва мярнах кога ханът вдигна лък, премери се, пусна стрела. Но съвсем съм уверен в онова, което видях отпосле:
Фит! — рече стрелата. И жрецът силно се люшна. Той закратко се задържа на седлото, сетне — не смогнал да спре кобилата — се стовари в жълтите треви. Останалите ловци бяха далече вляво и вдясно, та навярно бяха пропуснали случилото се.
Застанахме само двама с хана над пронизания Онегавон. Той предаваше душа в гърчове, които разреждаха.
От гърба му стърчеше стрелата на хана. Аспарух протегна ръка (помислих си, за да изтегли своята стрела, за да я скрие), а той я наби още по-дълбоко. В един последен гърч свърши жрецът Онегавон.
Дружината вече ни застигаше. Аз бях се вцепенил от най-противоречиви вълнения. Гибелта на първожреца предизвикваше у мене искрено ликуване — дълги години бях се плашил от него за себе си и за хана. А въпреки това, понеже смъртта му бе тъй грозна, аз някак й се противях.
Тъкмо когато другите първенци се присъединиха към нас, наслязоха от конете и почнаха да се тюхкат гласно — тогава срещнах погледа на хана; Аспарух странно упорито ме приковаваше с очи, като че ли искаше да ми предаде нещо неизговорено. Недоумявах — какво и що?
— Случват се неволни грешки… — каза ханът. — Нощес Велизарий бе на стража край постелята ми, не мигна до мутрото. Ръката му навярно е трепнала, неспал, щото… Аз сам видях как той се целеше в заек, пък улучи почитания от всички ни Онегавон — нека Тангра го прибере и награди по достойнство.
Хранените хора се размърдаха настръхнали, в мене се вторачиха всичките. Усетих, че ще загубя свяст — това било, тъй ли! Едва преди месец хан Аспарух ми напомни, че нему дължа годините си, откак съветът бе поискал смъртта ми.
Нима сега щеше да бъде изпълнена присъдата, която ханът тогава отложи?
И през ум не ми мина да възроптая, да оспоря свидетелството на хана — той и никой друг бе господар на живота ми. Не си давах сметка, че коленича, че търся из напечения прахоляк ботуша му, че най-робски го целувам и мокря със сълзи на недостоен ужас … Та аз бях още млад и силен, на мене ми се живееше, живееше! — Ще го съдим! — хищно изръмжа Елемаг.